Орки

— Вие се нуждаете от почивка, а и не познавате страната. — Той се обърна към Гелорак. — Разпратете на всички страни съгледвачи. — Младият кентавър кимна и препусна да изпълни нареждането. Кеппатаун насочи вниманието си към Койла и Джъп. — Нищо повече не можем да направим за момента. Елате.

Той ги отведе при една дъбова маса. Двамата се настаниха на скамейката, а кентавърът застана срещу тях. Веднага след това започнаха да им поднасят ястия. Кеппатаун се пресегна и вдигна една издялана от камък делва.

— Този ейл сигурно ще ви дойде добре — рече, сетне заби зъби в корковата тапа и я изтегли.

— Защо пък не? — отвърна Джъп, вдигна делвата с две ръце и отпи. Предложи на Койла, но тя поклати глава.

За разлика от джуджето Кеппатаун с лекота вдигаше делвата с една ръка. След като сръбна, той избърса уста с опакото на ръката си.

— Разкажете ми сега какво се случи.

— Страк не беше единственият воин от дружината, когото изгубихме — започна Койла. — Докато напускахме царството на ниядите, един от оръженосците, Кестикс, бе убит от ниядски войник в Скарокското тресавище. — Още като го казваше, тя почувства пронизваща болка. Кестикс бе умрял, докато я спасяваше.

— Съжалявам — рече Кеппатаун. — Още повече, че бяхте там по мое поръчение.

— Направихме го заради себе си. Не можем да те виним за нищо.

— Честно казано, изненадан съм, че не дадохме повече жертви — намеси се Джъп. — Като се има предвид какъв хаос цари там долу.

— Какъв хаос? — попита Кеппатаун.

— Адпар е мъртва.

— Какво? Сигурен ли си?

— Бяхме там, когато тя умря — намеси се Койла. — Но не по наша вина.

— Интересно пътешествие сте имали. И как умря тя?

— Уби я Дженеста.

— И тя ли беше там?

— Ами… не.

— Тогава откъде знаете, че тя е виновна?

Добър въпрос. Койла не се бе замисляла над него. Сега обаче осъзна, че всичко това е доста загадъчно.

— Страк го каза — отвърна тя. — Изглеждаше сигурен.

Изглежда Джъп също не бе обмислял въпроса:

— Вярно, но откъде е знаел?

— Сигурно е знаел нещо, което ние не знаем. Както и да е, в ниядското царство цареше анархия. Успяхме да се измъкнем само благодарение на мръковете — рече Койла.

Кеппатаун поглади замислено брада.

— След всичко това трябва да сме нащрек. Смъртта на Адпар променя равновесието на силите в района. Едва ли ще е за добро.

— Но тя беше тиранин.

— Така е. Ала бяхме свикнали с нея. Сега на нейно място ще дойдат други, които не познаваме. Това може да доведе до несигурност, а в Марас-Дантия и без това всичко е объркано.

Бяха прекъснати от появата на Хаскеер. Ръката му беше превързана, в здравата държеше кокал с печено месо. Бузите му лъщяха от мазнина.

— Къде е Алфрей? — попита Койла.

— Превързва ранените — отвърна Хаскеер с пълна уста.

— Твоята рана как е?

— Добре. — Без да иска разрешение, Хаскеер се пресегна и вдигна делвата. По брадичката му потече ейл.

— Както винаги ни излагаш с поведението си — подхвърли Джъп.

— К’во? — облещи се Хаскеер.

— Забрави.

Беше време, когато подобни подмятания можеха да накарат двамата да се вкопчат за гърлата. Може би Хаскеер се бе размекнал, или пък не бе разбрал забележката, защото само повдигна рамене и попита:

— Сега какво ще правим?

— Ще се опитаме да открием Страк.

Хаскеер избърса с ръкав мократа си брадичка.

— И ако не успеем?

— Дори и не си го помисляй — скастри го Койла.

Истината беше, че и тя не знаеше какво ще правят тогава.

Летящото чудовище се приземи на платото.

Гигантските криле на дракона изпукаха, докато ги прибираше към тялото си. Той извъртя огромната си глава и втренчи жълтеникави очи в Страк. От ноздрите му излизаха млечнобели струйки. От чудовището лъхаше на сурова риба и на гнило.

Страк неволно отстъпи назад.

Ездачката се плъзна по покрития с люспи гръб.

От елека до гамашите и ботушите, всичко по нея бе в различни оттенъци на кафявото. Върху бежовата шапка се мъдреше перо и само гривните по ръцете й сияеха в златист цвят.

Истинска загадка бе защо бруните, мелези между елфи и таласъми, имаха толкова върлинести тела. Глозелан бе дори по-висока, отколкото бе обичайно за нейната раса. Може би и защото ходеше много изправена. Ала крехкият й вид бе измама. Както и при останалите бруни, горделивото й изражение можеше да бъде погрешно сметнато за надменно.

— Глозелан! Какво, по дяволите, става? — попита Страк.

— Съжалявам, задето те накарах да чакаш — отвърна спокойно тя. — Нямаше начин да го избегна.

— Пленник ли съм? — Той не сваляше ръка от меча.

Тя повдигна почти незабележимите си вежди.

— Не, не си пленник. Едва ли бих могла да те задържа. Нито пък насам лети ескадрон от дракони, натоварени с воини на Дженеста, ако си мислиш нещо такова. Изглежда не си разбрал, че ти помагам — добави саркастично тя. — Вероятно не съм била съвсем ясна.

— Въобще не беше ясна.

— Помислих си, че ще е достатъчно да те спася от човеците.

— Да… така беше. Трябва да ти благодаря.

Тя кимна едва забележимо и рече:

— Свали ръка от оръжието. Тук си в безопасност.

Той изпълни съвета й.

— Е, не би могла да ме виниш, като се има предвид, че си лична драконоукротителка на Дженеста и…

— Вече не съм — прекъсна го тя.

— Как така?