Орки

Продължиха на запад. От време на време Джъп се обръщаше към своите умения, после продължаваше да настоява, че онези, които така упорито преследваха, са се насочили към вътрешното море.

По някое време изкачиха невисок хълм, от който съгледаха набраздената от вълни морска шир. Над морето се спускаше ниска мъгла. Водата на самия бряг бе покрита с жълтеникава пяна.

— Сега накъде? — попита Алфрей.

— Джъп, имаш ли представа накъде са тръгнали? — попита Страк.

— Тук ми е много трудно да определя. Нали знаеш, че водата заглушава магията.

— Как така? — попита Койла.

— Морето задържа магията по същия начин, по който и горските езера и отдалечените долини. Може би защото там хората не могат да се ровичкат в недрата и да прекъсват енергийните жили.

— Ако магията е повече, тя не усилва ли и ясновидските ти способности?

— Точно в това е проблемът. Сега долавям много повече сигнали. Трудно ми е да ви обясня. Нещо като да си заслепен от светлина.

Страк вече имаше нов план.

— Ще се разделим на две групи и ще обходим района на север и на юг. Аз ще поведа едната група, заедно с Алфрей и Койла. Взимаме половината оръженосци и поемаме на юг. Хаскеер и Джъп, при вас остава другата половина. Ако някой се натъкне на нещо, с което не може да се справи, праща вестоносец до другата група.

Малко след това се разделиха.

Групата на Страк тръгна покрай брега. Джъп и Хаскеер постъпиха по същия начин. Скоро се изгубиха от погледите си. Известно време яздиха мълчаливо, после Койла попита:

— Не е ли рисковано тези двамата да бъдат заедно, капитане?

— Кои?

— Джъп и Хаскеер, разбира се.

— Вярно е, че не хранят пламенна любов помежду си, но когато положението стане напечено, те са преди всичко Върколаци. Пък и не са новоизлюпени, нали? Знаят какво да правят.

— Друг път натъквал ли си се на тези огньовници?

— Аз не. Някои от другите дружини обаче са ги срещали.

— Не са многобройни, но са ужасни фанатици — обади се Алфрей. — А това понякога е далеч по-опасно.

— Какъв е планът, ако ги открием?

Страк я погледна така, сякаш намираше въпроса й за странен.

— Ще ги избием до крак, разбира се. Какво друго?

— Отваряй си очите на четири.

— Ама че тъпо нареждане — озъби се Хаскеер. — Какво си мислиш, че правя?

— Нямам представа — рече джуджето. — Чешеш си оплождащите торбички?

— Слез от коня да ти натикам главата в задника.

— Пак ще е по-добре, отколкото да ти гледам лицето.

— Ако искаш да ти сменя физиономията, само кажи.

— Да бе, по средата на мисията. Много умно, няма що.

— Стотници! — повика ги тихо един оръженосец.

— Какво? — отвърнаха двамата в хор.

— Ето там — посочи им той.

Вдясно от тях стърчаха няколко самотни хълма, обрасли с горички. Между дърветата се виждаше трепкаща светлина на огън.

Хаскеер и Джъп дадоха знак на колоната да спре.

— Какво мислиш? — попита Хаскеер.

— Да идем на разузнаване.

— Всичките ли?

— Не, ще се справим и двамата.

Наредиха на оръженосците да останат при конете, а те продължиха.

Приближиха се пълзешком към горичката, като криволичеха между шубраците. Най-сетне пропълзяха до самия край на полянката.

В центъра й бе запален голям огън. Около него се бяха събрали двайсет-трийсет човеци, хвърлящи издължени сенки в мрака. Главите им бяха много странни.

Хаскеер се опули.

— Тези пък от коя раса са?

— Това са човеци, тъпчо — прошепна Джъп. — Носят вълчи глави. — Нещо друго привлече вниманието му. — Погледни нататък.

В далечния край на осветения кръг тялото на Бретаг бе положено върху една плоска скала. Един от вълчеглавите човеци се беше надвесил над него. Съдейки по странните звуци, които издаваше, и по движението на ръцете му, той извършваше някакъв ритуал.

— Ние сме до тук. За останалото ще трябва да повикаме целия отряд — рече Джъп.

— Правилно — кимна Хаскеер.

— Грешите.

Дори нямаха възможност да се обърнат, за да видят кой ги е заговорил. Нечий груби ръце ги уловиха и вдигнаха на крака. Около половин дузина човеци с вълчи глави, чиито челюсти бяха зинали в зловещи усмивки, ги наобиколиха. Опряха ножове в гърлата им, разоръжиха ги и им завързаха ръцете.

Хаскеер метна злобен поглед на Джъп.

— „Сами ще се справим, а?“ — подигра му се той.

— Я тихо! — нареди им един от човеците. — Ще говорите, когато господарят ви пита. — Той намигна на другарите си и те се изкискаха злорадо.

Изведоха пленниците на поляната и като ги видяха, присъстващите замлъкнаха. Преведоха ги пред изумените погледи на коленичилите и спряха при онзи, който се бе надвесил над тялото на Бретаг. Съдейки по арогантните му маниери и повелителния начин, по който се обръщаше към останалите, той бе водачът на сектата.

Човекът огледа Джъп и Хаскеер, с очи, мъртвешки като тези на вълка на главата му.

— Тъй значи, неканени гости. При това низши твари.

— Във всеки случай не по-низши от вас — озъби се Джъп и си спечели зашлевяване през лицето. От ноздрите му потекоха тънки струйки кръв.

— Какво ще правите с Бретаг? — попита Хаскеер.

— Ще му източим магията — отвърна водачът с твърда решимост в гласа. — Също както вие я точите от земята.

— Мен лично не ме бива в тези работи — отбеляза спокойно Хаскеер и получи ритник в корема.