Остатъкът от деня

Но нека се върна към въпроса, който най-много ни интересуваше и върху който най-дълго сме спорили, когато вечерите ни не са били проваляни от бърборенето на хора без елементарно разбиране на професията: въпросът „какво е велик иконом“.

Доколкото ми е известно, независимо от безкрайните разговори на тази тема през годините, в професионалните ни среди са правени твърде малко опити за формулиране на някакво официално становище. Единственият пример, който ми идва наум, е опитът на дружество „Хейс“ да си изработи критерий за членство. Може би не сте чували за това дружество, защото почти никой не го споменава в наше време. Но през двайсетте и началото на трийсетте години то имаше огромно влияние върху по-голямата част от Лондон и околните графства. Дори мнозина считаха това влияние за прекомерно и се зарадваха, когато дружеството бе принудено да разпусне своите членове през 1932 или 1933 година.

Дружество „Хейс“ претендираше, че приема за членове „само първокласни икономи“. Голяма част от влиянието и престижа му, спечелени с времето, се дължеше на факта, че за разлика от други подобни организации, които постоянно се появяваха и изчезваха, в дружеството членуваха малко хора и това донякъде оправдаваше претенциите му. По устав никога и по никакъв повод броят им не биваше да надвишава трийсет, а обикновено се придържаше към девет или десет. Това и фактът, че дружество „Хейс“ бе склонно към тайнственост, за известно време обгръщаше организацията със своеобразна мистика и обясняваше защо периодичните им изказвания по професионални въпроси се приемаха като природни закони.

По един въпрос обаче в началото те упорито мълчаха — и това беше собственият им критерий за членство. Но натискът да го обявят ставаше все по-силен, докато най-после, в отговор на цяла серия писма, появили се в професионалния ни вестник, дружеството призна, че приоритетно изискване за кандидата е „той да служи в известно имение“. Макар че, добавяха, „това само по себе си изобщо не е достатъчно“. По-нататък ставаше ясно, че дружеството не смята именията на бизнесмените или „новите богаташи“ за „известни“, и според мен подобно старомодно виждане драстично намали шансовете му да се превърне в арбитър за нашата професия. В друго писмо дружеството защитава позициите си, като казва, че наистина приема твърдението на своите опоненти, че в домовете на някои бизнесмени могат да се открият отлични икономи, но според тях „къщите на истинските дами и господа никога не остават дълго без услугите на такива личности“. Човек трябва да вярва в преценката на „истинските дами и господа“ или „по-добре да прегърнем идеите на болшевишка Русия“. Това предизвика още по-силно негодувание и в писмата все повече се настояваше за по-ясно определяне на критериите за членство. Най-после в кратко послание до вестника бе заявено — ще се опитам да цитирам точно, макар и по памет: „Най-важният критерий е кандидатът да притежава професионално достойнство. Никой няма да бъде приет за член, независимо от всичките си други качества и умения, ако не отговаря на това условие.“

Въпреки всичките ми резерви по адрес на дружеството, мое твърдо убеждение е, че специално това изискване отразява истината. Да вземем личностите, за които сме единодушни, че са „велики“ икономи, примерно мистър Маршал или мистър Лейн. Действително излиза, че качеството, което ги отличава от всички изключително компетентни икономи, най-добре се характеризира с думата „достойнство“.

Разбира се, оттук веднага следва другият въпрос: от какво се определя достойнството? Точно на тази тема с колеги от ранга на мистър Греъм водехме най-плодотворните разговори. Мистър Греъм смяташе, че този вид „достойнство“ е нещо като женската красота и следователно всички опити да го дефинираме са абсолютно безсмислени. Аз от своя страна държах на мнението, че да се прави подобен паралел би означавало да се омаловажи „достойнството“ на колеги като мистър Маршал. Освен това основното ми възражение срещу тази аналогия бе логично следващият извод, че това „достойнство“ е дар божи и човек или го притежава, или не; и ако го няма, да се стреми към него е точно толкова безсмислено, колкото и опитите на грозната жена да стане красива. И докато приемам факта, че мнозинството икономи вероятно успяват да разберат, че не носят необходимия капацитет за него, аз съм твърдо убеден, че този вид „достойнство“ е нещо, към което съзнателно можеш да се стремиш по целия си професионален път. И съм сигурен, че „великите“ икономи, които го притежават, са го придобили след много години на обучение и задълбочено натрупване на опит. Следователно от професионална гледна точка да приемем мнението на мистър Греъм, би било твърде пораженческо.