Остатъкът от деня

И все пак, въпреки скептицизма на мистър Греъм, спомням си колко вечери сме прекарвали двамата, опитвайки се да вникнем в същината на това „достойнство“. Така и не постигнахме споразумение, но аз за себе си мога да кажа, че по време на тези спорове избистрих собствените си идеи по въпроса и тях до голяма степен твърдо споделям и днес. Затова, ако ми позволите, бих желал да се опитам да ви обясня какво означава това „достойнство“.

Уверен съм, няма да спорим, че мистър Маршал от Чарливил Хаус и мистър Лейн от Брайдууд са двамата най-велики икономи на нашето време. Вие може би смятате, че и мистър Хендерсън от Бранбъри Касъл също спада към тази категория. От друга страна, може да ме сметнете за пристрастен, ако ви кажа, че собственият ми баща в много отношения би могъл да се равнява по тези мъже и че винаги съм търсил примери за „достойнство“ в неговата кариера. И съм твърдо убеден, че в най-добрите си години в Логбъро Хаус той беше истинско олицетворение на „достойнството“.

Разбирам, че ако се погледне по-обективно, възможно е да се сметне, че баща ми не притежава различни качества, обикновено приписвани на великите икономи. Аз обаче съм готов да споря, че точно тези качества са по-скоро изкуствени и се използват предимно за ефект — на пръв поглед са привлекателни, като глазурата върху тортата, но нямат нищо общо със същината. Имам предвид подробности като добро произношение и богат речник, разнообразни познания по въпроси, засягащи лова със соколи, или, да речем, размножаването на тритоните — все качества, с които баща ми не би могъл да се похвали. Освен това не бива да забравяме, че той беше иконом от друго поколение, започнал кариерата си по време, в което подобни познания не са се смятали за редни, камо ли предпочитани при един иконом. Манията за красноречие и широки познания се появи с моето поколение, вероятно по примера на мистър Маршал, когато някои по-посредствени личности, в опитите си да копират неговото величие, бъркаха външната показност с дълбоката същина. Моето мнение е, че нашето поколение прекалено много се увличаше по „украшенията“; един бог знае колко ценно време е било похабено в практикуване на произношението и езикови упражнения, колко часове са отишли в разучаване на енциклопедията и „Провери знанията си“, вместо да бъдат използвани за овладяване същността на занаята.

И макар че не бива да бягаме от отговорност, длъжен съм да спомена, че някои господари носят сериозна вина, защото насърчаваха подобни тенденции. Неприятно ми е да го казвам, но напоследък има много имения, някои с най-древен произход, които са склонни да се съревновават помежду си и да падат дотам, че да се „фукат“ пред гостите си с иконом, овладял тези тривиални номера. Чувал съм най-различни истории за служители, демонстрирани като циркови маймуни по време на приеми. Аз лично също съм бил свидетел на такъв позорен случай. В този дом за гостите бе станало нещо като задължителен спорт да звънят на иконома и да му задават най-разнообразни въпроси от рода на кой е спечелил Дербито в еди-коя си година, все едно беше Човекът Памет в някоя вариететна програма.

Моят баща, както вече казах, беше от поколение, на което милостиво му беше спестено това позорно объркване на професионалните стойности. Затова отново твърдя, че въпреки неспособността му за езикови еквилибристики и ограничените му познания той не само знаеше всичко под слънцето за това как се ръководи една къща, но когато беше в апогея си, определено притежаваше онова „професионално достойнство“, за което говорят в дружество „Хейс“. Затова, ако се опитам да ви опиша какво правеше баща ми толкова изключителен, може би ще успея да ви внуша идеята си за „достойнство“.

Имаше една история, която той винаги с удоволствие разказваше. Спомням си, че съм го чувал да я разправя на гостите, докато бях дете, и по-късно, когато започнах да работя като лакей под негово ръководство. Разказваше я отново и първия път, когато се върнах да го видя, след като бях получил първия си пост на иконом — при мисис и мистър Мъгеридж в сравнително скромната им къща в Алшот, Оксфордшир. Очевидно тази история означаваше много за него. Хората от предишното поколение не бяха свикнали да обсъждат и анализират нещата като нас и според мен многократното разказване на историята беше неговият начин да разсъждава критично за професията, която упражняваше.