Остатъкът от деня

Съвсем естествено, както повечето от нас, и аз изпитвам неохота, когато трябва да променям старите порядки. Но няма и никакъв смисъл да се вкопчваш в традицията заради самата нея. Във века на електричеството и модерните отоплителни системи изобщо не се налага да се наема толкова много прислуга, колкото беше необходима само едно поколение назад. Дори аз самият бях започнал да се замислям напоследък, че поддържането на ненужен брой служители единствено заради традицията — многото свободно време определено не им се отразяваше здравословно — бе един от основните фактори за резкия спад на стандартите в професията. Освен това мистър Фарадей съвсем ясно ми заяви, че рядко смята да дава такива големи приеми, каквито бяха нещо съвсем обичайно за Дарлингтън Хол в миналото. При това положение аз самоотвержено се заех със задачата. Посветих много часове, обмисляйки организацията на работата, и поне още толкова, докато изпълнявах задълженията си или лежах буден през нощта. Хрумнеше ли ми нещо сполучливо, оглеждах идеята от всички страни, стараех се да избегна всяка недомислица. Най-после разработих план, който дори и да не отговаряше изцяло на желанията на мистър Фарадей, бе най-доброто в рамките на човешките възможности. В това поне бях сигурен. Почти всички привлекателни части на къщата можеха да се запазят действащи: многобройните помещения за прислугата — включително задният коридор, двата килера и старата пералня, както и коридорът за гости на втория етаж — щяха да бъдат консервирани, за да останат всички помещения на първия етаж и немалък брой гостни. Това обаче щеше да е възможно само ако четиричленният ни екип бъдеше подкрепен от няколко приходящи помощници: планът ми включваше градинар — веднъж седмично и два пъти през лятото, и две чистачки, като всяка идва два пъти седмично. Основно трябваше да се променят и обичайните задължения на четиримата постоянни служители. Предполагах, че двете млади момичета щяха да се справят с лекота. Положих обаче огромни усилия, за да може мисис Клемънтс най-малко да почувства промените, до степен, че се нагърбих със задължения, които биха се сторили нетипични и на най-либерално настроения иконом.

Дори сега бих се осмелил да оценя плана си като добър; в крайна сметка той дава възможност на четиричленен персонал да поддържа огромна площ. Несъмнено обаче ще се съгласите, че съвършеният план е онзи, в който са предвидени и неочакваните моменти — примерно, когато някой служител се разболее или по една или друга причина не е във форма. В нашия случай, разбира се, ми бе поставена доста необичайна задача, но въпреки всичко аз пак бях предвидил възможности за справяне с извънредни ситуации. Допусках, че ако възникнеше негодувание от страна на мисис Клемънтс или двете момичета по повод на някакво допълнително натоварване, надхвърлящо привичните им задължения, то щеше да се дължи на факта, че работата им многократно се бе увеличила. Ето защо, докато изготвях работния план, много мислих как да подходя така, че мисис Клемънтс и момичетата бързо да преодолеят отвращението си към новите, „по-еклектични“ роли, които им бях отредил, и не след дълго да започнат да ги възприемат като леки и стимулиращи.

Опасявам се обаче, че в стремежа да спечеля подкрепата на мисис Клемънтс и момичетата не оцених достатъчно трезво собствените си възможности; и макар че опитът и присъщата ми предпазливост не ми позволиха да се натоваря с повече, отколкото в действителност бях в състояние да върша, може би недогледах точно случаите с извънредните ситуации. Няма нищо чудно тогава, че през следващите няколко месеца тъкмо това недоглеждане се прояви в някои дребни, ала показателни моменти. С една дума, смятам, че проблемът се състои единствено във факта, че се бях нагърбил с прекалено много задължения.

Вероятно ще се изненадате, че такъв безспорен недостатък в работния ми план е убягнал от погледа ми, но не може да не се съгласите, че това доста често се случва, ако човек дълго и постоянно мисли за нещо и вижда истината чак след като му се подскаже от някое неочаквано външно събитие. Така беше и в този случай; по-точно, когато получих писмото от мис Кентън, изпълнено, наред с дългите и сравнително сдържани пасажи, и с очевидна носталгия по Дарлингтън Хол и — за това съм съвсем сигурен — категорични намеци за желанието й да се върне тук, аз успях да видя работния си план с нови очи. Едва тогава ми стана ясно, че съществува още една, главна роля, която би трябвало да поеме пети член на персонала; и че именно неговата липса е била в основата на всичките ми досегашни беди. И колкото повече го обмислях, толкова по-силно се убеждавах, че мис Кентън с нейната огромна любов към тази къща и забележителния си професионализъм — какъвто днес е почти невъзможно да срещнем — бе липсващият фактор, който щеше да ми помогне да направя един напълно задоволителен работен план за Дарлингтън Хол.