Остатъкът от деня

— При всичкото уважение към думите ви, сър — намеси се мистър Хари Смит, — държа да се изясним. Достойнството не е качество, което само джентълмените притежават. То е нещо, към което могат да се стремят и да постигнат всеки мъж и всяка жена в страната ни. Ще ме прощавате, сър, но както казах и преди, когато изразяваме мнението си, ние тук много не се церемоним. И това в случая е моето мнение. Достойнството не е привилегия само за джентълмени.

Естествено, допусках, че двамата с мистър Хари Смит имаме разминаване във вижданията си по въпроса и че ще бъде прекалено сложно, ако започна да обяснявам идеите си на тези хора. Затова реших, че ще е най-добре да се усмихна и да отговоря: „Разбира се, вие сте съвсем прав.“

Това незабавно разпръсна лекото напрежение, което беше надвиснало, докато мистър Хари Смит говореше. Самият той сякаш се отърси от всички задръжки и доразви мисълта си:

— В крайна сметка нали затова воювахме с Хитлер. Ако беше спечелил, сега щяхме да сме роби. Целият свят щеше да се състои от малко господари и милиони, милиони роби. И няма защо да напомням на никого тук, че робът не притежава достойнство. Точно за това воювахме и точно това спечелихме. Спечелихме правото да бъдем свободни граждани. И това е една от привилегиите да си се родил англичанин. Независимо кой си, независимо дали си богат, или беден, ти си роден свободен, можеш да изразяваш мнението си свободно, да избереш някого за член на парламента или да не го избереш. Ето това аз наричам достойнство, с ваше позволение, сър.

— Хайде, хайде, Хари — обади се мистър Тейлър. — Май започваш да загряваш за поредната си политическа реч.

Забележката му предизвика всеобщ смях. Мистър Хари Смит също се усмихна свенливо, но продължи:

— Сега не говоря за политика. Просто си казвам мнението. Не може да имаш достойнство, ако си роб. И стига да пожелае, всеки англичанин би могъл да го разбере. Нали за това свое право воювахме.

— Селцето ни може да ви се вижда малко и изолирано, сър — вметна жена му, — ала ние дадохме повече от необходимото във войната. Повече от необходимото.

След тези думи присъстващите станаха много сериозни, докато най-после мистър Тейлър се обърна към мен:

— Хари върши огромна организационна работа за нашия депутат. Само му дай думата и той веднага ще ти обясни всички грешки в управлението.

— Да, но този път казвах само какво е правилно в тази страна.

— Вие занимавали ли сте се с политика, сър? — попита ме мистър Андрюз.

— Не пряко — отвърнах. — И не в наше време. Може би малко повече преди войната.

— Просто се сещам за един мистър Стивънс, който преди година-две беше член на парламента. Слушал съм го няколко пъти по радиото. Говореше доста разумни неща за жилищното строителство. Но това не сте вие, сър?

— О, не — засмях се аз. Сега изобщо не съм сигурен какво ме накара да изрека следващите думи; единственото обяснение е, че сякаш бяха предизвикани от обстоятелствата, в които се намирах. Във всеки случай заявих: „Всъщност занимавах се по-скоро с външни, отколкото с вътрешни работи. Външна политика, така да се каже.“

Бях малко смутен от ефекта върху слушателите ми. Като че всички бяха завладени от силно чувство на страхопочитание. Затова добавих бързо: „Искам да ме разберете правилно. Никога не съм заемал висок пост. Ако изобщо съм оказвал някакво влияние, то е било по абсолютно неофициален път.“ Въпреки всичко възцарилата се тишина продължи още известно време.

— Извинете, сър — най-после продума мисис Тейлър, — но срещали ли сте някога мистър Чърчил?

— Мистър Чърчил ли? Наистина е идвал в къщата няколко пъти. За да бъда откровен, мисис Тейлър, ще ви кажа, че когато аз участвах в големите събития, мистър Чърчил не беше такава ключова фигура, а и не се очакваше да стане. Хора като мистър Идън и лорд Халифакс бяха по-чести посетители по онова време.

— Вие все пак сте познавали мистър Чърчил, сър? Каква чест е това!

— Аз не съм съгласен с доста от нещата, които казва мистър Чърчил — обади се мистър Хари Смит, — но няма съмнение, че той е велик човек. Сигурно е невероятно усещане да обсъждаш проблемите с такива хора.

— Вижте, трябва да повторя — рекох, — не съм контактувал много с мистър Чърчил. Както правилно забелязахте обаче, човек изпитва гордост, че е общувал с него. Като цяло, имах голям късмет и аз съм първият, който ще го признае. Добрият ми късмет спомогна да се докосна не само до мистър Чърчил, но и до други изтъкнати водачи и влиятелни личности от Америка и Европа. И като се замисля, че съм успявал да ги накарам да ме изслушват благосклонно по толкова сериозни проблеми от действителността, да, като се замисля, действително се чувствам благодарен. В края на краищата огромна привилегия е, че ми е била отредена определена роля на световната сцена, колкото и малка да е била тя.

— Извинете, че ви питам, сър — обърна се към мен мистър Андрюз, — що за човек е мистър Идън? Имам предвид, на лично ниво. Винаги съм оставал с впечатлението, че е много свестен. Човек, който умее да разговаря с всекиго, благородник и селянин, беден и богат. Прав ли съм, сър?