Остатъкът от деня

— Бих казал, че в най-общи линии картината е точна. Но, разбира се, не съм виждал мистър Идън отдавна, така че може да се е променил. Нещо, на което дълго време съм бил свидетел, е, че общественият живот само за броени години би могъл да промени човека до неузнаваемост.

— В това не се съмнявам, сър. Ами дори нашият Хари. Преди няколко години се обвърза с политиката и оттогава не е същият.

Отново се разнесе смях, а мистър Хари Смит повдигна рамене и позволи на усмивката да трепне върху лицето му. После каза:

— Наистина вложих много от себе си в предизборната кампания. Всичко, разбира се, е на местно ниво и никога не се срещам с хора и наполовина толкова велики, колкото онези, с които вие контактувате, сър, но вярвам, че дори и по този мой незабележим начин допринасям с нещо за каузата. Според мен Англия е демократична държава и хората от нашето малко село са изстрадали колкото и всички останали, воювайки да я запазят такава. Сега само от нас зависи да упражняваме правата си, от всеки от нас. Няколко прекрасни младежи от селото дадоха живота си, за да ни осигурят тази привилегия, и според мен днес ние сме им длъжници и трябва да изпълним ролята си. Тук хората имат собствено мнение и смятам, че е наша отговорност то да бъде чуто. Встрани от пътя сме, вярно, малко селце сме, което става все по-малко, защото жителите му застаряват. Ала така, както го разбирам, длъжни сме на момчетата, които загубихме. Затова, сър, отделям толкова много от времето си, за да съм сигурен, че гласовете ни ще бъдат чути по високите места. И ако това ме промени или преждевременно ме изпрати в гроба, все ми е едно.

— Нали ви предупредих, сър — обади се с усмивка мистър Тейлър. — Нямаше начин Хари да допусне влиятелен човек като вас да мине през селото и да не му наговори обичайните си приказки.

Всички отново се разсмяха, но аз отвърнах почти веднага:

— Мисля, че добре разбирам позицията ви, мистър Смит. Разбирам, че желаете светът да стане по-добър, и вие, и вашите съселяни би трябвало да имате по-големи възможности да допринесете за това. Подобна позиция е достойна за възхищение. Смея да твърдя, че ръководен от същите стремежи, и аз се обвързах със значимите събития преди войната. И тогава, както и сега, мирът на планетата изглеждаше съвсем крехък и уязвим и аз жадувах да дам своя дял.

— Извинете, сър — не се сдържа мистър Хари Смит, — но аз говорех за нещо по-различно. На хора като вас винаги е било лесно да упражняват влиянието си. Вие и вашите приятели сте най-силните в страната. Ала за хората като нас, сър, могат да изминат години, без дори да зърнем някой истински джентълмен — освен може би доктор Карлайл. Той е първокласен лекар, при всичките ми уважения обаче няма необходимите връзки. Когато живеем на такова място, много лесно можем да забравим своите граждански отговорности. Затова хвърлям толкова усилия в предизборните кампании. Дали останалите са съгласни, или не — а аз знам, че нито един в тази стая не е съгласен с всичко, което казвам, — но поне ще ги накарам да се замислят. Поне ще им напомня за техния дълг. Ние живеем в демократична страна. Воювали сме за нея. И до един трябва да изпълним ролята си.

— Интересно какво ли се е случило с доктор Карлайл — сети се мисис Смит. — Сигурна съм, че господинът би могъл вече да послуша и някой по-образован.

Това отново породи смях.

— Всъщност — рекох, — колкото и да ми е приятно да разговарям с вас, признавам, че умората започва да ме наляга…

— Разбира се, сър — отзова се мисис Тейлър. — Вероятно сте много уморен. Може би трябва да ви донеса още едно одеяло. Тук нощите са доста студени.

— Не, уверявам ви, мисис Тейлър, и така ще се чувствам чудесно.

Но преди да успея да се изправя, мистър Морган попита:

— Знаете ли, сър, има един човек, когото обичаме да слушаме по радиото, казва се Лесли Мандрейк. Случайно да го познавате?

Отговорих отрицателно и се готвех да направя втори опит да се оттегля, ала бях буквално засипан със запитвания дали познавам тази или онази личност. Така че все още седях до масата, когато мисис Смит възкликна:

— А, някой идва. Предполагам, че най-после е докторът.

— Наистина трябва да си лягам — рекох. — Чувствам се безкрайно изморен.

— Но това е докторът, сигурна съм — настоя мисис Смит. — Изчакайте поне няколко минутки.

В този момент на вратата се почука и някой каза:

— Аз съм, мисис Тейлър.

Господинът, който влезе, беше все още сравнително млад — може би около четирийсетте, — висок и слаб. Във всеки случай достатъчно висок, че да се наложи да се наведе, за да мине през вратата. Щом ни поздрави, мисис Тейлър се обърна към него.

— Ето това е нашият джентълмен, докторе. Колата му е закъсала горе на Торили Буш и в резултат е принуден да понася речите на Хари.

Лекарят се приближи и ми протегна ръка.

— Ричард Карлайл — произнесе с весела усмивка, когато се изправих и се здрависахме. — Малък невървеж с колата, но вярвам, че тук добре се грижат за вас. Бих казал, дори прекалено добре.

— Благодаря — отвърнах. — Всички са изключително любезни.