Остров Тамбукту

Трета глава. Калио в пламъци. Отново при туземците. Зинга — пленница на японците. Гневът на капитан Сигемицу. „Съюзникът“ става пленник. Разговор със Смит и Стерн. При Зинга в арестантската кабина

I

Щом се качих на подводницата, веднага ме заведоха при капитана в малката му кабина. Още с влизането ми той ме запита:

— Ще сложат ли оръжието?

— Не — отвърнах аз. — Те казаха, че ще се бият до последния човек.

Капитанът запали цигара и нервно захвърли недогорялата кибритена клечка, която падна на килима. Той я стъпка с крак.

— Ще ги изтребя! До крак ще ги унищожа! На какво разчитат? На своите стрели и копия? Но това е безумие! Обяснихте ли на техния главатар с какви сили разполагам?

— Обясних му. Той видя силата на оръдията и картечниците. Всички я изпитаха на гърба си и все пак ще бранят острова до последна капка кръв.

— До последна капка кръв! — извика капитанът разярен и жилите на шията му се издуха до посиняване. — Цяла Азия падна на колене пред нас, а тук една шепа диваци ще се бият до последна капка кръв! Това е нечувана дързост! Аз ще ги удавя в собствената им кръв! Казахте ли им това?

— Да.

— Е? Какво казаха те?

— Главатарят предлага…

— Охоо, той предлага условия! — прекъсна ме капитанът.

— Да, той предлага да напуснете острова.

— Само това ли?

— Само това.

— Добре! Аз ще покажа на тоя дивак какво значи японската сила. Ще изгоря селата, ще унищожа всичко и всички!

Той натисна бутончето на писалищната си масичка. В кабинета влезе спретнат матрос в бели като сняг гетри. Удари токовете на лъснатите си обуща и застана мирно.

— Кажи на капитан Ямото да дигне котва. Курс — изток, разстояние от брега — два километра. По десет запалителни снаряда срещу всяко село. Повтори!

Матросът повтори заповедта, отново отдаде чест и излезе. След малко задрънчаха синджири, загракаха машините под нас и подводницата потегли.

Изтръпнах, като си спомних, че първото село, към което отивахме, беше Калио. Само за две минути то ще бъде унищожено и хората избити. И Зинга. Тя е в Калио!…

— Може ли да ви кажа нещо? — обърнах се аз към капитана. Сигурно съм бил много бледен, защото той учудено ме изгледа.

— Кажете!

— Вашата заповед е прибързана.

— Нямам време за губене!

— Не забравяйте, че имате работа с диваци, които не разсъждават като нас, цивилизованите хора.

— Не ме интересуват техните разсъждения!

— Аз познавам техните нрави и обичаи…

— Не ме интересуват техните нрави и обичаи! — ядосано ме прекъсна капитанът. Пепелта от цигарата му се отрони върху лъскавото стъкло на бюрото.

— Да опитаме нещо друго…

— Какво?

— Познавам добре жителите на първото село, което искате да унищожите. Познавам и неговия главатар…

— Стига с тия главатари! — извика капитанът.

— Защо се сърдите? Аз искам да ви помогна.

— Говорете!

— Аз съм сигурен, че ако поговоря с главатаря на селото, той ще се съгласи да се предаде без бой.

— Защо мислите тъй? — Капитанът угаси цигарата си в порцелановата пепелница и седна срещу мен. — Нали главатарят казал, че ще се бият до последна капка кръв? Сега аз ще изцедя капка по капка мръсната им кръв…

— Така каза тана Боамбо, това е вярно. Той е главен вожд на цялото племе. Но освен него във всяко село има ренгати — малки главатари. Именно малкият главатар на селото, което вие искате да унищожите, е мой близък приятел и дори ми се пада малко роднина.

— Роднина? Вие се подигравате с мен!

— Ни най-малко. По-късно ще ви разкажа как станахме с него роднини. Мисля, че той ще се съгласи да сложи оръжието. Защо да не опитаме?

— Не съм дошъл тук да правя опити! И никакви преговори вече. Аз ще разговарям с техните малки и големи главатари само с дулата на оръдията и картечниците!

Той стана, станах и аз. Разговорът беше свършен.

Излязох на палубата. Селото се виждаше в далечината. След един час оръдията ще „заговорят“ и Калио ще бъде превърнато в пепелище. Колко невинни жени и деца ще загинат! … Ще загине и Зинга. Не, не! Аз трябва да предотвратя бедата, но как? Капитанът е неумолим!

Отново отидох при него. Той беше излязъл на палубата и разглеждаше селото през бинокъла си.

— Господин капитан!…

Той се обърна. Бинокълът увисна на гърдите му.

— Аз ви гарантирам, че главатарят на Калио Ще предаде селото заедно с неговите жители без бой. Капитанът мрачно ме попита:

— Гарантирате?

— Да, гарантирам! Познавам го много добре. Ходил съм му на гости. С него сме нещо като побратими. Ще му кажа, че вие ще го наградите…

— О, разбира се! — усмихна се капитанът и жълтите

му зъби лъснаха на слънцето.

— Щом той предаде селото, главатарите на другите села ще последват неговия пример. Те са като овцете — с болка проговорих аз, — една щом тръгне, другите сами ще вървят подире й.

— Може би сте прав — промърмори капитанът и като ме изгледа със студените си очи, попита: — Но не разбирам едно: защо толкова много се грижите за диваците? Защо се тревожите за тях?