Остров Тамбукту

Разказах на всички за нашия разговор с първожреца в неговата колиба, как той решил да се предаде на японците, как японците го бяха накарали да изгриба водата от лодките и как искаше да го заведа при „жълтия тана“. Туземците ме изслушаха възмутени от измяната на първожреца. Те и по-рано не го обичаха и му се подчиняваха от страх, а сега, когато Арики беше престъпник в техните очи, гневът им избухна с голяма сила. Те бяха готови да се разправят с него, но все пак никой не дигна ръка, всички чакаха да чуят какво ще каже Боамбо.

— Арики се предаде на враговете, опозори племето и седемте пояса на мъдростта! — гневно извика главатарят. — Великият съвет ще избере друг пуирара, а тоя ще го прогоним в джунглата при маймуните. — В джунглата! При маймуните! — обадиха се много гласове.

Възмущението на туземците показваше, че те са решили твърдо да се отърват от омразния първожрец.

— А ти защо отиде при жълтите дяволи? — попита ме Гахар.

— Аз не отидох при тях доброволно. Те ме хванаха, преди да успея да се скрия в джунглата, и ме откараха на голямата лодка при своя главатар.

— Чувате ли? — обърна се Гахар към туземците. — Андо не се предал доброволно на жълтите дяволи. Андо се би заедно с нас против тях. Андо е наш!

— Наш! Наш! — обадиха се много гласове. Попитаха ме за Смит и Стерн. Казах им, че и двамата са пленници на японците.

— А как избяга от жълтите дяволи? — попита ме Гахар.

— Не избягах, Гахар — отговорих аз. — Главатарят на жълтите дяволи сам ме изпрати при вас. Той иска да се предадете без бой.

— Да се предадем без бой! Хе-хо! Тоя жълт тана е голям глупак. Неговите стрелци влязоха в селото ни, но тук те никога няма да дойдат.

— Никога! — потвърдих аз. — Жълтите дяволи са силни, когато стрелят от големите лодки. Те са силни и когато се бият на открито място, защото имат много стрели, които изпущат гръмотевици. Но в джунглата те са безпомощни. Тук зад всяко дърво ги дебне смъртта. Жълтият тана знае това и иска да ви измами.

— Няма да ни измами! — извика Боамбо. — Ние ще се бием до последния човек, но няма да се предадем на жълтите дяволи. Анге бу!

Той извади лулата си от малката торбичка, която висеше на гърдите му, натъпка я с жълти листа и запуши, за да разсее гнева си.

Като гледах туземците, аз си помислих: „Тия хора обичат свободата и земята си и няма да отстъпят нито пред оръдията, нито пред картечниците на японците. Тоя малък, но жилав народ няма да загине, дори и ако бъде победен.“

Боамбо заповяда да смъкнат седемте пояса на мъдростта от кръста на Арики. Амбо сякаш само това чакаше — тичешком отиде при първожреца и му извика силно, за да го чуят всички:

— Стани, куче! Свали седемте пояса на мъдростта! Живо! Ти не си достоен да ги носиш — не!

Първожрецът се надигна тежко, покорно свали поясите от кръста си и ги даде на Амбо. След това отново седна, без да промълви нито думица.

Амбо подаде поясите на баща си. Боамбо препаса единия, втория даде на Гахар, а останалите даде на петима стрелци и им поръча да ги отнесат в петте села на племето и да ги предадат на таутите. Всеки пояс принадлежеше на едно от селата на племето. Когато избрали Арики за пуирара, те му дали поясите и го облекли със своето доверие. Арики бе злоупотребил с това доверие и сега нямаше право да носи поясите. Те ще бъдат предадени на оня, когото Великият съвет на ренгатите и таутите избере за първожрец.

Макар да беше главатар на племето, в мирно време Боамбо нямаше право да отнема поясите на Арики и да го лишава от длъжността му. Това можеше да направи само Великият съвет на ренгатите и таутите. Но сега племето беше във война, правата на главатаря бяха по-големи, отколкото в мирно време и той ги използува с една решителност, каквато никога по-рано не бе проявявал. Това можеше да се обясни само с едно: измяната, особено през време на война, се смяташе за най-голямо престъпление. Сега оставаше да се види дали Великият съвет ще се съгласи с решението на Боамбо и дали ще прогони Арики в джунглата.

IV

Сутринта рано петимата ренгати и петимата таути от различните села на племето пристигнаха почти едновременно. Всеки от тях носеше в дясната си ръка снопче сухи пръчки. Боамбо ги посрещна мълчаливо и ги заведе по средата на поляната. Към тях се присъедини и Гахар, който беше таути на Букту. Аз разбрах това едва вчера, когато Боамбо му даде един от поясите на мъдростта. Макар да бе мой приятел, по-рано той никога не беше ми казвал, че е таути. Да, Гахар беше много скромен.