Остров Тамбукту

Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.

— Стой! — извика младият мъж и насочи копието си към нас. — Къде отивате?

— При тана Боамбо — отговорих аз.

— А къде бяхте?

— При пакегите.

— При жълтите дяволи — поправи ме той.

Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:

— И Арики ли беше при тях?

— И той.

— Значи, истина е! — мрачно каза младият туземец. — Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи…

— Да, той беше при тях — потвърдих аз.

— Ух! — стрелна го с очи туземецът. — Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! — И като тръгна пред нас, той ни предупреди: — Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте — то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? — И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. — Тя е смъртоносна. Внимавай!

Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.

По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката — и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.

„Японците мъчно ще завладеят острова — мислех си аз. — Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия.“

Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.

Арики се задъхваше от умора. Той проклинаше и мен, и Смит, и всички пакеги, макар че самият той си беше виновен за нещастието, което го сполетя.

III

Най-после излязохме на една малка равна поляна, обрасла с млада трева и изпъстрена с червени, сини и жълти цветя. Наоколо се издигаха високите дървета на джунглата, чиито върхове се губеха в безоблачното небе. Под сенките, направо върху меката трева, бяха се разположили стотина туземци в най-различни пози и положения: едни седяха кръстато, с ръце на коленете и тихо си приказваха, други лежаха по гръб с ръце под главите си, мечтателно загледани към слънчевото небе, трети лежаха по корем и пушеха. Боамбо беше седнал под едно бананово дърво, заобиколен от десетина възрастни мъже. Между тях беше и Гахар. Всички бяха избягали от куршумите и снарядите на японците, но се чувствуваха спокойни, защото знаеха, че скритите в гората отровни стрели и постовете край пътеката ги пазеха от враговете.

Като ме видяха, туземците наскачаха прави и се развикаха:

— Андо! Андо!

— Нашият Андо пристигна!

— Ела при нас, Андо!

Отидох при главатаря. Той ме посрещна със светнал поглед и широка усмивка, зарадван от моето неочаквано появяване.

— Ти си жив, Андо! — възкликна той, като ме потупваше приятелски по гърба. — А аз помислих, че жълтите дяволи са те убили!…

— Жив съм, тана Боамбо — отговорих аз. — Жълтите дяволи ме изпратиха при тебе. Трябва да поговорим… А къде е Амбо?

— Тука съм! — обади се синът на главатаря и като се промъкна между навалицата, дойде и ми стисна ръката над лакътя.

— А Зинга? — попитах го аз.

— Зинга е при другите от нашето село. Там е и майка Щугао.

Той ми обясни, че всички жени, деца и старци, които не могат да мятат копия, отишли навътре в джунглата. Там имало голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Край поляната протичал поток. Жителите на Букту с изключение на стрелците се настанили там на лагер. Всички насядаха под сенките, само Арики остана сам на края на гората. Той беше закрил лицето си с ръце, сякаш не смееше да погледне хората, които до вчера се бояха от него.

— Откъде се взе това куче? — попита ме Амбо, като посочи с ръка първожреца. В гласа му трептеше омраза. Той не можа да обикне първожреца и след като се ожени за дъщеря му.