Читаем Остров Тамбукту полностью

— О, Андо! Кажи на пакегите да ме оставят на мира. Аз съм стар, не мога да работя. Кажи им, че искам да говоря с техния тана…

— Какво ще му говориш?

— Ще му кажа, че съм първожрец. Ако той е умен човек, ще разбере, че мога да му бъда полезен.

— С какво можеш да му бъдеш полезен? — попитах го аз.

— Ще кажа на моите хора да не воюват с пакегите.

— Но те няма да те послушат.

— Ще ме послушат, Андо! Хората от моя род ще ме послушат. Кажи на жълтия тана, че аз ще го осиновя и той ще живее на острова като син на нашето племе. И неговите стрелци ще станат синове на нашето племе. Ако жълтият тана даде коняк и цигарки на Арики…

— Млъкни! — извиках му аз. — Жълтият тана няма нужда от тебе. Той има достатъчно стрелци, за да избие цялото племе.

Тръгнах към селището, но Арики ме хвана за ръката и просто не искаше да ме пусне. Гледаше ме с тесните си миши очички и хленчеше. Той беше отвратителен.

Около нас се събраха десетина моряци, дойде и един офицер, когото виждах за пръв път. Казах му, че съм натоварен от капитана със специална задача, и му подадох бележката. Като я прочете, офицерът застана мирно и ми отдаде чест.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита ме той на английски.

— Дайте ми този старец — кимнах с глава към Арики. — Той не може да ви върши никаква работа, а на мен ми е нужен.

— Вземете го — махна с ръка офицерът, сякаш отпъждаше досадна муха. — Научил две английски думи и само тях повтаря: „Коняк, цигарки, коняк, цигарки.“ По-скоро да се маха от главата ми. Ние сме свикнали сами да си пием коняка и сами да си пушим цигарите.

През това време Арики беше седнал на пясъка и гледаше ту мене, ту офицера. Казах му да стане и да върви с мен.

— Къде ще ме водиш? — попита ме той.

— При жълтия тана.

— При жълтия тана? Истина ли?

— да.

— А къде е той?

— В селото.

— Не е ли в голямата лодка?

— Не, той е в селото.

— Не лъжеш ли?

— Защо ще те лъжа? Аз отивам при него. Ако искаш, ела и ти, ако не — върви отгрибай водата в лодките.

— О, Андо! Ще дойда, Андо!

И той защъпука с босите си крака след мене.

Отидохме в селището. Недогорелите колиби още димяха. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд. Близо до нея лежеше по гръб убита жена с окървавено лице, а до гърдите й беше се притиснало малко детенце с откъснати крака.

Влязохме в колибата на първожреца. Тя беше непокътната. Рогозките и гърнетата бяха по местата си. Японците нищо не бяха задигнали.

— Вземи „белите листа“ — казах аз на първожреца.

— Защо? — попита ме той, като ме погледна недоверчиво.

— Защото ще ти потрябват. Сега ще отидем при жълтия тана. Жълтият тана ще каже: „Не, тоя човек не е Арики. Арики има «бели листа», а тоя няма.“

Арики ме гледаше с подозрение и се колебаеше. Не го ли лъжа? Не искам ли да му отнема „белите листа“? Те бяха неговата сила, с тях първожрецът заблуждаваше туземците. Ако ги загуби, с какво ще заплашва непослушните?

— Вземи ги и да вървим по-скоро при вожда на пакегите — настойчиво казах аз. — Той ще ти даде коняк и цигарки. Много коняк и много цигарки. Ще ти даде гривни и гердани. Всичко ще ти даде. Вземи „белите листа“ и да вървим.

Аз наистина исках да унищожа „белите листа“, за да отнема от ръцете на първожреца най-силното му оръжие, което всяваше страх у туземците и ги караше безпрекословно да му се подчиняват. Арики подозираше това и се колебаеше. Но като чу, че главатарят на пакегите ще му даде много коняк и много цигари, забрави всичко. Той разбута нара, пъхна ръката си под бамбуковите пръти и измъкна оттам дневника на яхтата. Сложи го в една торба и отново тръгнахме.

Стигнахме в селото. Мислех да намеря касетката с дневника на Магелан, за да я отнеса при туземците, и се насочих към колибата на Смит и Стерн, от която бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели, овъглени греди, но веднага се отказах от това свое намерение.

Близо до гората десетина войници от морската пехота бяха заели позиция в набързо изкопан окоп. На няколко крачки от окопа, прикрит зад дебело дърво, лежеше млад сержант с готов за стрелба автомат. Щом ни видя, той ни извика нещо и тръгна към нас със ситни крачки. Подадох му бележката на капитана. Сержантът я прочете, като мърдаше дебелите си устни, огледа подписа, печата и ми я върна. След това отдаде чест, отиде на предишното си място и отново залегна зад дървото. Ние не го интересувахме вече.

— Да вървим! — казах аз на Арики.

— Къде?

— При жълтия тана.

— Нали каза, че е в селото?

— Бил в селото, но тоя жълт дявол ми каза, че отишъл горе на хълма в малката колиба.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези