Остров Тамбукту

Те наистина дойдоха. Още не беше се съмнало, когато се събудих от силна пукотевица. Бързо излязох от колибата и в здрача на настъпващия ден видях две подводници, закотвени близо до брега. Оттам бляскаха чести светкавици — оръдията бълваха огън, а от двете страни на селището се чуваше трясък на автомати и картечници. Всичко ми стана ясно — през нощта японците бяха стоварили войски на острова далеч от селището и сега настъпваха от две страни. В самото селище се чуваше трясъкът на избухващите снаряди и писъците на жени и деца, които бяха се върнали от планината, след като подводницата изчезна снощи. А пожарите, които през нощта бяха угаснали, сега отново бушуваха и осветяваха тъмните води на океана с кървав блясък.

Боамбо беше разделил стрелците си на два отряда: единият се сражаваше на източния край на селището, а другият — на западния. Сражението не трая дълго: туземците бяха принудени да отстъпват пред по-силния враг. Наистина те се биеха храбро и отстъпваха крачка по крачка, но все пак отстъпваха, а на разсъмване се изтеглиха в планината.

И аз мислех да избягам с тях, но преди това реших да отида в колибата на Смит. Там беше скрита касетката с дневника на Магелан. Японците сигурно щяха да претършуват колибата и да открият касетката. Дневникът щеше да попадне в ръцете им. При тая мисъл аз забравих за опасността, която ме заплашваше, и хукнах към колибата на плантатора. Но колибата не съществуваше вече. От нея беше останала само купчина пепел … Спомних си, че никакъв пожар не би могъл да унищожи огнеупорната касетка, но нямах време да се ровя из горещата пепел. Японците всеки миг можеха да дойдат. Тичешком отидох в колибата на Арики. Там заварих първожреца и Смит.

— Вашата колиба е изгоряла! — казах аз на плантатора. Той скочи от нара и ме загледа уплашено.

— Изгоряла? Истина ли?

— Да, от нея е останала само купчина пепел.

— О, значи, аз съм последен сиромах! — хвана се Смит за главата. — Чувате ли, сър? Последен сиромах!

— Но касетката не е изгоряла, нали? — попитах го аз.

— О, сър! — възкликна плантаторът и очите му изведнъж засвяткаха радостно. — Вие сте напълно прав! Касетката е здрава! Никакъв пожар не би могъл да я унищожи, уверявам ви! А в нея са моите скъпоценности и чековата ми книжка!

— И дневникът на Магелан — прибавих аз.

— Да, и дневникът на Магелан. Всичко е наред, сър … Ние ще намерим касетката и ще я скрием от японците.

— Да, но аз не мисля да оставам при японците.

— Нима? Значи, докрай верен на племето?

— Да.

— Ваша воля — погледна ме Смит със съжаление.

— Вие ще намерите касетката, нали? — попитах го аз.

— Положително ще я намеря и ще я скрия.

— Добре. Но помнете, че дневникът на Магелан не е само ваш.

— Защо ми напомняте това, сър? — обидено каза Смит. — Нима мислите, че ще злоупотребя с доверието, което ми оказахте със Стерн? Да, а къде е той? Къде е моят капитан?

— Не зная.

— Да не би да е убит? — разтревожи се Смит.

— Не вярвам. А какво мисли да прави Арики? И той ли ще остане при японците?

Смит утвърдително кимна с глава.

— Вярно ли е това? — обърнах се към първожреца. — И ти ли оставаш при пакегите, които изгориха колибите на племето и убиха много жени и деца?

Арики се почесваше по гърдите и гледаше към земята. Той разбираше много добре какво върши и не смееше да ме погледне в очите.

— Да — каза той най-после и като посочи с ръка Смит, додаде тихо: — Той казва, че пакегите са добри хора и нищо лошо няма да направят на Арики. Пакегите ще уважават Арики повече от тебе…

Махнах с ръка и излязох. Аз разбирах Смит, макар че не го оправдавах. Той предпочиташе пленничеството пред остров Тамбукту, защото искаше на всяка цена да се върне в Англия при своето богатство. Но защо Арики остава при враговете на своето племе?

Тръгнах към пътеката, която водеше за планината. Неочаквано чух непознат глас зад гърба си и се обърнах. Видях двама японци на края на гората с насочени към мен автомати. И двамата бяха ниски, но доста широкоплещести, с жълти лица и полегати тесни очи. Единият беше много нисък, обут в тежки подковани обуща, над които бе закопчал бели гетри, а другият, малко по-висок, носеше ботуши, които стигаха чак до коленете му. Този с белите гетри ми извика нещо на японски и се прицели в мен. Дигнах ръце и застинах в очакване. „Нима ще стреля тоя идиот?“ — мина през ума ми. Не, той не стреля. Щом дигнах ръце, войникът свали автомата си и тръгна към мен.

— Инглиш? Американ? — попита ме той, като ме гледаше с черните си очички.

— Българин — отговорих аз.

— Бюлгар? — учуди се малкото войниче с белите гетри. Кимнах с глава:

— Бюлгар.

Войничето недоверчиво ме изгледа от главата до петите и зафъфла нещо на своя език, но аз само свивах рамене и мълчах. През това време другото войниче с високите ботуши влезе в колибата на първожреца и изкара оттам Смит и Арики.

Малкото войниче в гетри ме остави и отиде при Смит.

— Инглиш? Американ? — запита го то.

— Инглиш — отвърна Смит. — Поданик на негово величество английския крал!

— Инглиш! — изрева войничето в бели гетри и заблъска плантатора с приклада на пушката си.