Отмъщението на Монца

— И преди бяхме богати. — Погледна надолу към ножа си, който стърчеше от окото на Хермон. Кръвта изглеждаше черна на уличната светлина. — Трябваше ли да го убиваш?

Той я изгледа, сякаш е откачила.

— Да го оберем и да го оставим жив? Щеше да разкаже, че сме го ограбили. Така сме в безопасност.

— Безопасност ли? Толкова злато не може да ни донесе безопасност, Бена!

Той се намръщи, сякаш го бе наранила.

— Мислех, че ще си доволна. Ти, която толкова години ровичка почвата за нищо. — Сякаш го беше разочаровала. — Това е за нас. За нас, разбираш ли? — Сякаш беше отвратен от нея. — Милостта и страхливостта са едно и също, Монца! Мислех, че го знаеш.

Какво можеше да направи? Да съживи Хермон?

Явно малко злато можеше да струва много кръв.

Неговият план за атака

Южният склон на планините Урвал, гръбнака на Стирия, сенчести клисури и величествени върхове, огрени от златистата вечерна светлина, се спускаше на юг и завършваше с големите скали, в които бе изсечена самата Осприя. Дълбоката зелена долина между града и хълма, на който беше щабът на Хилядата меча, беше изпъстрена с диви цветя в стотици цветове. В дъното се виеше река Сулва, на път към далечното море, а залязващото слънце оцветяваше водите й в цвета на разтопен метал.

В маслините чуруликаха птички. В тревите цвърчаха и подскачаха скакалци. Вятърът галеше лицето на Коска и караше перото на шапката, която бе нагласил на сгънатия си лакът, да се разклаща героично. Северно от града имаше лозя. Редици зелени лози на кафявия хълм, които непрекъснато притегляха погледа на Коска и караха устата му да се пълни със слюнка и болезнен копнеж. Най-добрите лозя в Кръга на света растяха на тази почва…

— Милостиви сили, как само ми се пие — промълви той.

— Красиво е — въздъхна принц Фоскар.

— Никога ли не сте виждали Осприя, ваше височество?

— Само съм чувал истории, но…

— Направо спира дъха, нали? — Градът беше построен на четири огромни нива, изсечени в белите скали, всяко със собствена гладка стена, всичките нива претъпкани със сгради, плетеница от покриви, куполи и кули. От планината се спускаше древният Имперски акведукт, повече от петдесет арки, най-високата около двайсет човешки ръста. На върха се извисяваше цитаделата, четири величествени кули срещу потъмняващото лазурно небе. Вече се палеха светлини и градът бе озарен от стотици искрящи точици. — Няма второ такова място.

Пауза.

— Сякаш е почти срамота да го разваляме с огън и меч — отбеляза Фоскар.

— Почти, ваше височество. Но е война и това са достъпните инструменти.

Коска беше чувал, че граф Фоскар, вече принц след злополуката с брат му в известния бордей на Сипани, е неопитен, колеблив и страхлив младок, и беше повече от приятно изненадан от видяното. Вярно, беше неопитен, но пък всеки започва млад, освен това бе по-скоро разумен, отколкото слаб, трезвомислещ, а не страхлив, учтив, а не лигав. Млад мъж, много подобен на Коска на неговите години. Или по-скоро, точно обратното.

— Защитните съоръжения изглеждат впечатляващо… — измърмори принцът, докато оглеждаше стените с далекогледа си.

— Така е. Осприя е била най-далечният пост на Новата империя. Изградена е, за да отблъсква напиращите баолски орди. Някои от стените са удържали диваците повече от петстотин години.

— А херцог Рогонт няма ли да се окопае? Той е известен с това, че избягва сраженията при всяка възможност…

— Ще ви даде битка, ваше височество — каза Андич.

— Трябва — избоботи Сесария, — иначе ще обсадим красивата му долина и ще умре от глад.

— Превъзхождаме го повече от три към едно — добави Виктус.

Коска не можеше да не се съгласи.

— Стените са полезни само когато очакваш помощ, а вече няма кой да помогне на Лигата на Осемте. Трябва да се бие. Ще се бие. Той е отчаян. — Ако имаше нещо, от което да разбира, това бе отчаянието.

— Трябва да призная, че имам някои… притеснения. — Фоскар нервно прочисти гърлото си. — Разбрах, че винаги сте мразели баща ми страстно.

— Страстно. Ха. — Коска махна с ръка. — Като млад оставях страстите да ме водят, но научих няколко доста сурови урока в полза на хладнокръвието. С баща ви сме имали разногласия, но аз преди всичко съм наемник. Ако оставя личните чувства да пречат на кесията ми, ще е ужасно непрофесионално.

— Леле! — Виктус гледаше цинично. Дори повече от обикновено.