Отмъщението на Монца

— А ето тук е скромният ми дом. — Коска ги въведе в скована от дебели трупи барака, осветена от две потрепващи лампи. На едната страна имаше широк отвор и последните лъчи на залязващото слънце хвърляха отблясъци пред него. Откъм крепостта имаше тесни прозорчета. Няколко натрупани сандъка в единия ъгъл, генералският стол в другия. Масата беше покрита с разхвърляни карти, недоядени ядки и различно пълни бутилки с всякакъв цвят. — Как върви боят?

Дружелюбния вдигна поглед от заровете между кръстосаните си крака.

— Върви.

Монца отиде до един от тесните прозорци. Вече беше почти тъмно и почти не виждаше атаката. Може би леко движение около бойниците. И тук-там проблясване на метал. Но можеше да чуе боя — далечни викове и дрънчене на стомана.

Коска седна на стола и вдигна калните си ботуши на масата. Бутилките се разклатиха.

— Четиримата заедно отново! Като в Къщата за удоволствия „Кардоти“. Като в галерията на Салиер! Щастливи времена, а?

Чу се свистенето на катапулт и горящият снаряд се понесе напред, разби се в предната кула сред огнени езици и хвърчащи въглени. Блясъкът освети стълбите на стените, фигурките, пъплещи по тях, отрази се в стоманата и всичко отново потъна в мрак.

— Сигурен ли си, че времето е добро за шеги? — измърмори Монца.

— Нерадостните времена са най-добри за повдигане на духа. Не палиш свещи по обед, нали?

Тръпката се мръщеше към склона и Фонтецармо.

— Наистина ли мислиш, че ще превземете тези стени?

— Тези? Ти луд ли си? Това е една от най-здравите крепости в Стирия.

— Тогава защо…

— Защото е лошо само да седиш отвън и да не правиш нищо. Те имат сериозни запаси храна, вода, оръжия и най-лошото, лоялност. Могат да изкарат месеци така. Месеци, през които дъщерята на Орсо, кралицата на Съюза, може да изкрънка от колебливия си съпруг помощ. — Монца се чудеше дали това, че кралят е научил, че съпругата му си пада по жени, има значение…

— И как ще помогне за повдигането на духа това, че хората ти падат от стената? — попита Тръпката.

Коска сви рамене.

— Това изтощава защитниците. Не им дава да си починат и отклонява вниманието от другите ходове, които може да предприемем.

— Прекалено много трупове за отвличане на вниманието.

— Няма как да стане без труповете.

— Как подлъгваш мъжете да се катерят по стълбите?

— По стария метод на Сазине.

— А?

Монца си спомни как Сазине показваше блестящите купчини монети на новобранците и каза:

— Хиляда монети за първия на бойниците, ако стените паднат, и по сто на първите десетима, които го последват.

— Стига да оцелеят, че да си приберат наградата — допълни Коска. — Ако задачата е невъзможна, няма да вземат парите, а ако успеят, е, постигнал си невъзможното само за две хиляди монети. Това осигурява несекващ поток кандидати за стълбите, плюс допълнителната изгода от това, че те отървава от смелчаците в бригадата.

Тръпката го изгледа още по-объркано.

— Че защо ще се отърваваш от смелчаците?

— Смелостта е добродетел на мъртвите. Мъдрият командир никога не й се доверява — измърмори Монца.

— Вертурио! — Коска се плесна по крака. — Обичам автори, които изкарват смъртта смешна! Смелите мъже са полезни, но са крайно непредсказуеми. Тревожат другарите си. Опасни са за зяпачите.

— Да не говорим, че са потенциални съперници за командването.

— Най-безопасно е да ги очистиш. — Коска демонстрира действието с небрежно махване с два пръста. — Средно страхливите са безкрайно по-добри войници.

Тръпката поклати глава отвратено.

— Вие имате страшно шибани методи за война.

— Няма хубави методи за война, приятелю.

— Каза, че им отвличаш вниманието — прекъсна го Монца.

— Да.

— От какво?

Чу се внезапно съскане, пламна огън и Монца посегна към меча си и се извъртя. Ишри се беше опънала на сандъците като мързелива стара котка на слънце. Главата й беше отметната назад, единият й дълъг бинтован крак висеше от ръба и се клатеше лекичко.

— Не може ли просто да влезеш и да кажеш здрасти? — озъби се Монца.

— Къде му е веселото?

— Трябва ли да отговаряш на всеки въпрос с друг?

Ишри притисна ръка към бинтованите си гърди и ококори очи.

— Кой? Аз? — Търкаляше нещо между дългите си пръсти. Черно зрънце, което хвърли с нечовешка точност към лампата до Тръпката. То избухна, напука стъклото и хвърли искри. Севернякът залитна, изпсува и започна да тръска въгленчета от рамото си.

— Някои от хората взеха да го наричат гуркулска захар. — Коска млясна с устни. — Звучи по-сладко от гуркулски огън.

— Две дузини бурета — каза Ишри. — Подарък от пророк Калул.

Монца се намръщи.

— За човек, когото изобщо не сме виждали, той май ни харесва доста.

— Нещо по-добро… — Тъмнокожата жена се изсули от сандъците като змия. По тялото й преминаваха вълни, сякаш нямаше кости. — Той мрази враговете ви.