Отмъщението на Монца

Рогонт беше избрал да бъде коронован тук, в древното сърце на Новата империя. Арогантността му бе неизмерима. А ако имаше качество, което Морвийр не можеше да понася, това бе арогантността. Все пак скромността не костваше нищо. Той прикри дълбокото си отвращение и тръгна нехайно по стъпалата.

В дъното на голямата зала, може би на десетина стъпки от земята, имаше два малки балкона, на които вероятно едно време бяха седели писарите, записващи дебатите долу. Сега бяха заети от два огромни портрета на херцог Рогонт. Единият го показваше като строг и мъжествен, в героична поза с меч и броня. Другият изобразяваше негово превъзходителство със замислено изражение, облечен като съдия, държащ книга и компас. Господар на мира и войната. Морвийр не можа да потисне подхилването си. Един от тези балкони щеше да предостави добра позиция, за да изстреля смъртоносна стреличка по онзи идиот и да сложи край на гигантските му амбиции. До балконите се стигаше по тесни стъпала от малка неизползвана стаичка, в която едно време вероятно бяха държали архивите…

Намръщи се. Бяха сложили на стаичката тежка дъбова врата, обкована със стомана. В момента поне бе отворена. Морвийр не беше подготвен за такава промяна на този късен етап. Първият му инстинкт беше да постави предпазливостта на първо място и да се изнесе, както често правеше в миналото, когато обстоятелствата се променяха. Но човек не може да си осигури място в историята само чрез предпазливост. Залогът, предизвикателството, потенциалните награди бяха твърде високи, за да го спре една нова врата. Историята дишаше във врата му. Тази нощ името му щеше да е дързост.

Мина покрай боядисваната от дузина декоратори платформа и се насочи към вратата. Бутна я на една страна, после на друга, със свити устни и съсредоточено смръщено чело, сякаш проверяваше как функционират пантите, и след кратко и ненатрапчиво озъртане, за да се увери, че не го наблюдават, се вмъкна вътре.

Нямаше прозорци и лампи. Единствената светлина влизаше през вратата и двете извити стълбища. Покрай стените бяха струпани безразборно празни сандъци и бъчви. Тъкмо се замисляше кой балкон да избере, когато чу приближаващи се гласове. Мушна се бързо зад купчина сандъци и изохка, защото в лакътя му се заби треска. Спомни си за кутията с инструменти и в последния миг я придърпа с крак. След малко вратата се отвори и се чу влачене на крака и пъшкане, сякаш мъжете мъкнеха голям товар.

— В името на Орисиите, ама че е тежко!

— Остави го тук! — Издрънчаване на метал в камъка. — Скапана работа.

— Къде е ключът?

— Тук.

— Остави го в ключалката.

— И каква е целта на ключалка с ключ в нея?

— Да не създава пречки, идиот такъв. Когато изнесем проклетия сандък пред три хиляди човека и негово превъзходителство нареди да го отворим, не искам да те питам къде е ключът и да се окаже, че си го загубил. Разбираш ли?

— Имаш право.

— Тук ще е на по-безопасно място с дузина стражи пред вратата, отколкото в джоба ти.

— Убеди ме. — Чу се нежно потракване на метал. — Ето. Доволен ли си?

Стъпките се отдалечиха. Чу се тежкото изтропване на затварящата се врата, тракането на ключалките и спускането на резето. След това настъпи тишина. Морвийр беше затворен в стая с дузина стражи отвън. Но това не можеше да предизвика страх у човек с неговото изключително хладнокръвие. В подходящия момент щеше да спусне въженце от балкона и да се измъкне, докато всички са вперили очи в гибелта на Рогонт. Измъкна се иззад сандъците, като внимаваше да не се убоде на друга треска.

В средата на пода имаше широк сандък. Истинско произведение на изкуството, с дърворезба и инкрустирано сребро, което проблясваше в сумрака. Явно съдържаше нещо изключително важно за бъдещата церемония. А и след като късметът му бе осигурил ключ…

Морвийр коленичи, завъртя ключа и внимателно вдигна капака. Човек като него не се впечатляваше лесно, но сега очите му се разшириха, челюстта му увисна, а по челото му изби пот. Жълтеникавият блясък на златото почти затопляше кожата му. Но имаше още нещо в реакцията му, различно от оценяването на красотата, символичното значение и несъмнената стойност на предмета. Нещо човъркаше съзнанието му…

Вдъхновението го удари като светкавица и той настръхна. Идеята беше толкова ослепително блестяща и същевременно толкова проста, че чак го беше страх. Великолепната дързост, чудесната икономичност, перфектно пасващата ирония. Искаше му се Дей да е жива, за да оцени гениалността му.