Отмъщението на Монца

Сесария залитна напред, пръскаше кървава слюнка. Лицето му беше разкривено в отчаяна гримаса. Острието се плъзна в него, докато дръжката не опря в лепкавата му риза. Той сграбчи Коска, събори го по гръб и му изкара въздуха.

Изпъшка през окървавените си зъби:

— Това ли ти е… умната… реплика?

Вдигна лампата и я разби в земята до лицето на Коска. Стъклото се строши, огънят плъзна, чу се пращене и гуркулският прах се подпали. Коска пусна украсената дръжка на меча и отчаяно се загърчи под отпуснатото тяло на Сесария, за да се измъкне. Носът му се изпълни с киселата миризма на гуркулска захар, бляскавите искри бавно плъзнаха по тунела, за щастие само навътре, към буретата — в борбата си двамата бяха прекъснали пътечката.

Успя да се изправи и затича задъхано към изхода, протегнатата му напред ръка току удряше подпорите. Най-после видя петно дневна светлина и се заклатушка към него. Захили се глупаво, зачуден дали точно в този момент скалният проход няма да хвръкне на цяла миля в небето. Изскочи на открито.

— Бягайте! — изкрещя и размаха диво ръце. — Бягайте! — Затича по склона, спъна се, падна, преметна се презглава, удари се в някаква скала, но успя да се надигне и продължи сред облак прах и камъчета. Видя бруствера на най-близкия окоп и се втурна натам, без да спира да крещи. Хвърли се по корем и падна с главата надолу в окопа сред дъжд от пръст.

Виктус го изгледа изумено и се надигна.

— Какво…

— Прикрий се! — изкрещя Коска. Наоколо задрънча метал — мъжете в окопите приклякаха и вдигаха щитовете над главите си. Запушиха уши, стиснаха здраво очи и се приготвиха за експлозия, която можеше да бележи края на света. Коска се долепи до утъпканата пръст, стисна зъби и затисна ушите си с длани.

Тихият момент се проточи.

Коска отвори едно око. Някаква яркосиня пеперуда се спусна безгрижно по склона, направи кръгче над прикритите наемници и кацна на нечие копие. Виктус беше спуснал забралото на шлема си. Сега го вдигна и попита объркано:

— Какво става, по дяволите? Запалихте ли го? Къде е Сесария?

Коска внезапно си представи как пътечката е изгаснала, как момчетата на Виктус ще влязат в мрака с вдигнати лампи и ще се натъкнат на трупа на Сесария. Пронизан от неговия меч с украсената дръжка. Меч, който всички познаваха.

— Ами…

Земята леко потрепери. След миг последва гръмотевичен взрив. Толкова силен, че чак главата го заболя. Светът внезапно стана напълно тих, с изключение на лекото, но постоянно пищене. Земята се разтресе. Вятърът мина през окопите, развя косата му и почти го повлече. Въздухът се изпълни със задушаващ облак прахоляк, който го накара да се закашля. От небето заваляха буци пръст и камъчета и Коска изстена и се присви като човек, попаднал насред ураган.

Нямаше представа колко продължи всичко това.

Отвори очи, размърда се замаяно и се надигна колебливо. Наоколо се бе спуснала призрачна тиха мъгла. Като в земята на мъртвите. Хората и екипировката бяха само фантомни очертания в сумрака. Мъглата започна да се разнася. Той разтърка уши, но пищенето продължаваше. И други започнаха да стават и да се оглеждат, лицата им бяха оцапани с пръст. Недалеч някакъв мъж продължаваше да лежи в окопа. Шлемът му беше сплескан от парче скала, насочено от жестоките Орисии право в главата му. Коска надникна над ръба на окопа, примигна към склона на планината и се опита да види през постепенно слягащия се прахоляк.

— О! — Стената на Фонтецармо изглеждаше незасегната. Кулите и бойниците продължаваха да стърчат към оловното небе. В скалата беше зейнал голям кратер, но кулата над него продължаваше да стои упорито, въпреки че част от основата й стърчеше над празно пространство. Това сякаш беше най-смазващото разочарование в изпълнения с множество такива живот на Коска.

След това, тихо като насън и неестествено бавно, централната кула се наклони и се срути в зеещия кратер, като повлече и големи части от стената от двете си страни. Всичко се нагъна и стана на чакъл от собствената си тежест. Предизвиканото свлачище от стотици тонове камънак се понесе към окопите.

— Олеле! — възкликна Коска.

Мъжете се хвърлиха за втори път по очи, прикриха глави и започнаха да молят Орисиите и всички богове и духове, в които вярваха или не, за спасение. Коска остана прав, гледаше хипнотизирано как огромно, може би десетинатонно парче зидария се носи към него, подскача по склона и вдига камъни във въздуха. Всичко се случваше без звук, освен може би леко хрущене, като стъпки по чакъл. Най-накрая огромният къс спря само на десетина крачки от Коска, люшна се и замря неподвижно.

Втори прашен облак беше покрил окопите със задушаващата си прегръдка, но постепенно се разнесе и Коска видя широкия пробив в стените на Фонтецармо, на не повече от двеста крачки. Кратерът беше запълнен с натрошени камъни. Втора кула, на ръба му, бе останала опасно наклонена, като пияница от ръба на скала, готов всеки миг да се срине в пропастта. Виктус застана до него, вдигна меча си и изкрещя — думата се чу като казана със съвсем нормален глас:

— Атака!