Отмъщението на Монца

Мъжете се надигнаха колебливо от окопите. Един направи няколко клатещи се крачки и падна по лице. Останалите стояха и примигваха. Някои започнаха да се катерят полека по склона. Последваха ги други и скоро няколкостотин души се устремиха през натрошените камъни към пробива.

Коска остана сам в окопа с Виктус. И двамата бяха покрити със сив прахоляк.

— Къде е Сесария? — Думите звучаха глухо в пищящите уши на Коска.

Собственият му глас беше като странно гъргорене.

— Той…

— Какво стана?

— Ами… докато излизахме… — Не беше трудно да пророни сълза. Все пак беше покрит с натъртвания и охлузвания от главата до петите. — Изтървах лампата! Изтървах я! И той се спъна в тъмното и си счупи крака! — Сграбчи Виктус за нагръдника. — Помъкнах го по тунела, а той ми каза да го оставя и да бягам…

— Сериозно?

— Да! Та поне единият от нас да се спаси! — Коска закри лицето си с ръце. Гласът му трепереше трагично. — Аз съм виновен! Изцяло аз. Той наистина беше най-добрият сред нас. — Изпищя към небето: — Защо? Защо? Защо Орисиите винаги прибират най-добрите?

Очите на Виктус пробягаха по празната ножница на Коска и след това към големия кратер в склона и зеещия над него пробив.

— Значи е мъртъв, а?

— Изстрелян в ада — прошепна Коска. — Гуркулската захар е опасно нещо. — Слънцето се показа. Над тях хората на Виктус се катереха по стените на кратера като блестящ прилив. Очевидно не срещаха съпротива. Дори някои от защитниците да бяха оцелели, очевидно нямаха желание за бой. Явно външните стени на Фонтецармо бяха техни. — Но пък победихме. Поне саможертвата на Сесария няма да е напразна.

— О, не. — Виктус го изгледа с присвити очи. — Той щеше да е горд с нея.

Една нация

Шумът на тълпата от другата страна на вратите растеше, а заедно с него и паренето в корема на Монца. Опита да разтрие схванатата си челюст. Без полза.

Но нямаше какво да направи, освен да чака. Цялата й роля тази вечер беше да стои със спокойно лице и да изглежда като останалите благородници. Най-добрите шивачи на Талинс се бяха постарали да придадат убедителност на тази грандиозна лъжа. Имаше дълги ръкави, които да скрият белезите на ръцете й, висока яка, за да скрие белега на врата, и ръкавици, с които да направи осакатената си ръка по-представителна. Бяха много щастливи, че могат да й направят дълбоко деколте, без да ужасят деликатните гости на Рогонт. Цяло чудо, че не решиха да изрежат дупка на гърба, за да покажат задника й — единственото друго място, където нямаше белези.

Не се виждаше нищо, което да развали перфектния исторически момент на херцог Рогонт. Белезите си бяха по нея обаче. Но нямаше меч и тежестта му й липсваше като отрязан крайник. Зачуди се кога за последно е излизала без оръжие. Определено го носеше на първото събиране на Съвета на Талинс, на следващия ден след издигането й.

Тогава старият Рюбин отбеляза, че не било необходимо да има оръжие в стаята. Тя му отвърна, че го е носила всеки ден през последните двайсет години. Старецът учтиво посочи, че той и колегите му не носят, а са мъже и по̀ им приляга. Монца пък го попита с какво ще го намушка, ако си остави меча. Никой не беше сигурен дали се шегува, или не. Но не посмяха да повдигнат въпроса повече.

— Ваше превъзходителство. — Един слуга се приближи и й предложи копринена възглавничка. Обърна се към графиня Котарда. — Ваша милост. Започваме.

— Добре — озъби се Монца, обърна се към двойните врати, изправи рамене и вирна брадичка. — Да започваме шибаното представление.

Нямаше време за губене. През последните три седмици използваше всеки момент — а почти не спеше, откакто Рогонт бе поставил диадемата на главата й, — за да измъкне Талинс от помийната яма, в която се бе постарала да го натика.

Помнеше максимата на Баяловелд. „Всяка успешна държава се крепи на колони от стомана и злато“. Бе изровила всеки наличен бюрократ, който не беше обсаден във Фонтецармо с предишния си господар. Имаше дискусии за армията на Талинс — каквато вече нямаше. Дискусии за хазната — която беше празна. Данъчната система, градоустройството, публичната сигурност, правосъдната система — всичко се бе разпаднало като намокрен хляб. Присъствието на Рогонт, или по-скоро това на войниците му, беше единственото, което стоеше между Талинс и анархията.

Но Монца никога не се спираше пред насрещния вятър. Имаше вродения талант да разпознава човешките качества и да подбира точния кандидат за дадена работа. Старият Рюбин беше помпозен като пророк, затова го направи върховен магистрат. Груло и Скавиер бяха най-безскрупулните търговци в града. Монца не им вярваше, затова ги направи канцлери и ги натовари с данъците. Всеки се надпреварваше да събира, като същевременно следеше алчно другия.

Вече бяха успели да поиздоят нещастните си колеги, а Монца успя да похарчи събраното за оръжия.