Отмъщението на Монца

Натисна скритото лостче в кутията си, махна чекмеджето с дърводелските инструменти и погледна внимателно сгънатите копринена риза и бродиран жакет, с които смяташе да се измъкне. Истинските му инструменти бяха под тях. Сложи внимателно ръкавиците си — дамски, от телешка кожа, защото най-малко пречеха на необходимата ловкост, и посегна за кафявото стъклено бурканче. Хвана го с трепет, защото съдържаше контактна отрова собствено производство, която наричаше Подготовка номер дванайсет. Нямаше да повтори грешката с канцлер Соториус, защото тази отрова беше толкова смъртоносна, че даже самият той не можеше да си изгради дори частичен имунитет.

Отвори капачката внимателно — винаги предпазливостта на първо място, — взе художническата четчица и започна работа.

Правилата на войната

Коска пълзеше по тунела. Коленете и гърбът го боляха, защото бе превит почти на две. Накъсаният му дъх ехтеше в застоялия въздух.

През последните седмици и животът, който водеше, беше застоял. По цял ден седеше и движеше само устата си. Закле се наум да започне да се упражнява всяка сутрин, макар да знаеше, че няма да го направи. Все пак по-добре да се закълнеш и да не изпълниш клетвата, отколкото въобще да не мислиш за здравето си. Нали?

Тътрещият се меч оставяше черти по калните стени при всяка стъпка. Трябваше да го остави това проклето желязо навън. Погледна нервно надолу към следата черен прах, която се виеше в сенките, и вдигна мъждукащата лампа колкото се може по-високо, въпреки че бе направена от дебело стъкло и имаше стоманен обков. Пламъците и гуркулската захар бяха неприятна комбинация, особено в затворено пространство.

Видя трепкаща светлина напред, чу чуждо дишане и тунелът се отвори в помещение, осветено от две лампи. Не беше по-голямо от нормална спалня. Стените бяха от скали и пръст, таванът се крепеше на съмнителна конструкция от греди. Повече от половината издълбана в земята стая беше пълна с големи бурета. На всяко беше изрисувана една и съща гуркулска дума. Кантийският на Коска стигаше само колкото да си поръча пиене, но все пак разпозна символите за огън. Сесария — дългите му сиви плитки висяха почти до земята, черната му кожа лъщеше от пот — се беше навел да премести последното буре до останалите.

— Време е — каза Коска. Гласът му прозвуча глухо в застоялия въздух под планината. Надигна се с голямо облекчение, усети замайване от нахлуващата в главата му кръв и залитна.

— Внимавай! — извика Сесария. — Внимавай с лампата, Коска! Една искра и ще хвръкнем в небесата!

— Не се притеснявай. — Коска успя да не падне. — Не съм религиозен, но се съмнявам, че ще пуснат който и да е от нас двамата на небето.

— Тогава ще се продъним в ада.

— Доста по-вероятно.

Сесария намести бурето и попита:

— Другите излязоха ли?

— Вече трябва да са стигнали до окопите.

Едрият мъж обърса ръце в мръсната си риза.

— Значи сме готови, генерале.

— Чудесно. Последните дни направо се влачеха. Цяло престъпление е, че на човек му доскучава, при положение че имаме толкова малко време. Предполагам, че на смъртния си одър ще съжалявам за тези моменти повече, отколкото за най-горчивите си грешки.

— Трябваше да кажеш, че нямаш работа. Можеше да ни помогнеш в копаенето.

— На моите години? Единственото място, където се напъвам, е кенефът. А дори това е по-трудно от едно време. Какво следва?

— Чувал съм, че с годините става по-трудно.

— Така си е. Но имах предвид с мината.

Сесария посочи пътечката от черен прах, проблясваща на светлината на лампата. Свършваше доста преди най-близкото буре.

— Това води до входа на шахтата. — Той потупа торбичката на колана си. — Ще я свържем с буретата, и то така, че да сме сигурни, че ще избухнат. След това отиваме до изхода, палим другия край и…

— Огънят ще пропълзи до буретата и… Колко голяма ще е експлозията?

Сесария поклати глава.

— Не съм виждал повече от четвърт от това количество на едно място. Освен това продължават да го правят все по силно. Това новото… Притеснявам се, че може да е твърде голяма.

— По-добре грандиозен жест, отколкото разочароващ.

— Освен ако не срути цялата планина отгоре ни.

— Възможно ли е?

— Казва ли ти някой?

Коска се замисли за тоновете скала над главите им без ентусиазъм.

— Вече е късно за колебание. Виктус е подбрал мъжете си и е готов за атака. Рогонт ще стане крал тази вечер и очаква да ни почете с величественото си присъствие призори. Иска да сме проникнали в крепостта, за да даде заповед за финална атака. Проклет да съм, ако изкарам цяла сутрин да слушам хленченето на този глупак. Особено като носи корона.

— Мислиш ли, че ще я носи всеки ден?

Коска се почеса умислено по врата.

— Нямам представа. Но не това е важното.

— Вярно. — Сесария се намръщи към буретата. — Някак не ми се струва правилно. Копаеш дупка, палиш с факла някакъв прахоляк, бягаш и…

— Бум — довърши Коска.

— Няма нужда да мислиш. Няма нужда от храброст. Това не е начин за бой, ако ме питаш.