Отмъщението на Монца

— Отворете шибаните врати! — Секо беше поел командването. Същият ефрейтор, който стоеше на пост, когато Монца бе пристигнала в лагера на Хилядата меча, за да открие, че Коска я е изпреварил. Той избута трупа на някакъв войник, който бе запречил лъвските порти, и го изрита надолу по стълбите. — Намерете брадви!

— Орсо със сигурност има още хора вътре — обади се Монца. — По-добре да изчакаме подкрепления.

— Да чакаме? И да делим плячката? — Секо се изсмя подигравателно. — Шибай се, Муркато! Вече не даваш заповеди! Разбийте вратата!

Двама мъже заблъскаха с брадви, разлетяха се трески. Останалите се бутаха опасно зад тях, останали без дъх от алчност. Вратите явно бяха направени да впечатляват гостите, а не да удържат армии, защото затрепериха и увиснаха на пантите. Още няколко удара и една от брадвите проби и откърти голямо парче дърво. Секо извика триумфално и пъхна копието си в пролуката, за да вдигне резето.

Наемниците се втурнаха в светлото помещение, където бе умрял Бена. Пищяха като деца на угощение, опиянени от кръвта и сребролюбието. Монца знаеше, че е лоша идея да ги следва. Знаеше, че Орсо може да не е там, а ако беше, щеше да е подготвен.

Но понякога се налага да минеш и през тръните.

Втурна се през прага, приведена ниско. И чу бръмченето на тетивите. Наемникът пред нея падна. Друг полетя назад, стиснал щръкналата от гърдите му стрела. Трополяха ботуши, викаха хора, а голямата стая, с големи прозорци и картини на световните герои, се люшкаше около нея, докато тичаше. Зърна проблясваща стомана на мечове и пълна броня. Личната стража на Орсо.

Видя как Секо замахва с копието си, което не можеше да направи нищо на яката стомана. Чу тежкото издумтяване, когато един наемник удари шлем с боздугана си, след което извика, защото беше посечен в гръб от голям двуръчен меч. Нова стрела порази нападащ мъж и го отхвърли настрани. Монца приклекна зад една мраморна масичка, преобърна я, клекна зад нея и потръпна, когато една стрела издрънча в плота и отскочи.

— Не! — пищеше някой. — Не! — Някакъв наемник бягаше към вратата, през която бе нахлул с ентусиазъм преди малко. Чу се избръмчаване на тетива и от гърба му щръкна стрела. Мъжът направи още една крачка, залитна и падна по очи. Опита да се надигне, изкашля кръв и замря. Умря, взрян право в нея.

Това получаваш, като си алчен. Тя вероятно щеше да е следващата.

Дружелюбния отстъпи по последните стъпала и към някакво огромно помещение. Високо, кръгло, под купол с изрисувани крилати жени и седем широки арки. От стените гледаха статуи — безброй очи, следящи движенията му. Явно защитниците бяха оказали съпротива, защото подът и двете извити стълбища бяха покрити с трупове. На наемниците на Коска и стражите на Орсо. Вече всички на една страна. Дружелюбния сякаш чуваше шум от бой някъде отгоре, но за него имаше достатъчно и тук.

Тръпката пристъпи през арката. Косата му беше сплъстена от кръв, обезобразеното му лице бе мораво от напрежение. Беше целият в одрасквания и охлузвания. Десният му ръкав беше сцепен и от ръката течеше кръв. Но Дружелюбния не можеше да нанесе фатален удар. Севернякът — щитът му беше обсипан с прорези — все още стискаше брадвата, готов за бой. Плъзна единственото си око през помещението и каза:

— Много трупове.

— Четирийсет и девет — отвърна Дружелюбния. — Седем пъти по седем.

— Харесва ми. Като добавим твоя и ще станат петдесет.

Хвърли се напред, като финтира високо и замахна ниско, в покосяващ глезените удар. Дружелюбния го прескочи и насочи сатъра към лицето му. Тръпката вдигна щита навреме и острието издрънча и изпрати вълни от болка чак до рамото на затворника. Той замахна странично, закачи ръката си в дръжката на брадвата, но въпреки това успя да резне северняка в ребрата. Вдигна сатъра, за да довърши работата, но Тръпката го прасна с лакът в гърлото, преди да успее. Дружелюбния залитна назад и почти се спъна в някакъв труп.

Изправиха се отново един срещу друг.

— Пак? — прошепна Тръпката.

— Давай — изхриптя Дружелюбния.

Сблъскаха се. Ръмжене и пъшкане, удари на метал в метал и камък отекваха в мраморните стени и боядисания таван.

Кълцаха, сечаха, плюеха, ритаха, ръгаха се, прескачаха трупове и се спъваха в изтървани оръжия. Ботушите им скърцаха и се хлъзгаха в кървавите локви по мрамора.

Дружелюбния се отдръпна от един тромав замах с брадвата, който удари стената и откърти парченца камък, и видя, че е стигнал до стъпалата. И двамата бяха уморени и вече по-бавни. Човек може да се бие, поти и кърви само до време. Тръпката нападна отново.