Отмъщението на Монца

Лицето на Виктус излъчваше подозрение и Коска се замисли, че не познава човек с по-лъжлив поглед. Очите му се плъзнаха към неговите карти, после към картите на Коска, към монетите на масата и отново към командира.

— Добре. Плащам удвояването. — Хвърли няколко монети към центъра на масата, чу се характерният само за парите звън. — Какво имаш, старче?

— Земя! — Коска разтвори победоносно картите си.

Виктус хвърли ръката си.

— Проклета земя! Винаги си имал късмета на демон.

— А ти неговата лоялност. — Коска се озъби, докато смиташе с ръка монетите към себе си. — Не се коси де. Момчетата ще ни донесат още много сребро. Правилото за четвъртините и така нататък.

— С това темпо ще си загубя дяла, преди да дойдат.

— Надявам се. — Коска отпи от манерката и направи гримаса. Отпи още една киселееща глътка и завинти капачката. — Така! Имам сериозна нужда да сера. — Плесна по масата и се надигна. — Няма да нагласяш картите, докато съм в кенефа, чу ли ме?

— Аз? — Виктус беше самата невинност. — Нямаш ли ми доверие, генерале.

— Разбира се, че ти имам. — Коска тръгна, вперил очи в тъмния процеп на вратата на тоалетната, пресмяташе разстоянието. Усети тръпки по гърба си, като си представи точната позиция на Виктус. Изви китка и метателният нож падна в дланта му. — Също както ти имах при Афиери… — Обърна се и замръзна. — А!

Виктус беше измъкнал отнякъде малък арбалет и се целеше с впечатляваща стабилност на ръката право в сърцето му.

— Андич да поеме удар с меч заради теб? — озъби се капитанът. — Сесария да се пожертва? Аз ги познавах бе! Ти за идиот ли ме мислиш?

Шенкт скочи през строшения прозорец и тихо стъпи в помещението, допреди час вероятно величествена трапезария. Но Хилядата меча бяха отмъкнали всичко, което можеше да струва нещо. Имаше само строшени чаши и чинии, разкъсани картини на начупени рамки и парчета от твърде тежки мебели. Три малки мухи се гонеха в геометрични фигури над голата маса. До тях двама мъже се караха, а момче на около четиринайсет гледаше нервно.

— Казах ти, че бях докопал шибаните лъжици! — крещеше мъж с белези от шарка на друг, с очукан нагръдник. — Но оная кучка ме събори и ги изтървах! Ти защо не отмъкна нищо?

— Щото пазех вратата, докато ти крадеше, шибан…

Момчето вдигна мълчаливо пръст към Шенкт и двамата зарязаха караницата и го изгледаха.

— Кой си пък ти, по дяволите? — попита крадецът на лъжици.

— Жената, която ти е съборила приборите — отвърна Шенкт. — Муркато ли беше?

— Попитах кой си, по дяволите!

— Никой. Просто минавам.

— Така ли? — Мъжът се усмихна на приятеля си и извади меч.

— Това е нашата стая и има такса за минаване.

— Да, има такса — изсъска онзи с нагръдника с тон, който несъмнено трябваше да е плашещ.

Двамата се раздалечиха. Момчето колебливо отстъпи към стената.

— Какво имаш за нас? — попита първият.

Шенкт го погледна в очите и му даде шанс.

— Нищо, което да поискате.

— Аз ще преценя. — Погледът му се спря на пръстена с рубина на ръката на Шенкт. — Ами това?

— Не е мой, за да го дам.

— Значи ще си го вземем. — Те се приближиха, а онзи с белезите махна с меча си. — Ръцете зад главата, копеле, и падай на колене.

Шенкт се намръщи.

— Не коленича.

Трите мухи се забавиха, закръжиха мързеливо и почти спряха.

Гладната усмивка на крадеца на лъжици започна да се превръща — бавно, съвсем бавно — в озъбване.

Бавно, съвсем бавно, ръката му се вдигна за удар.

Шенкт пристъпи покрай меча. Ръбът на дланта му потъна дълбоко в гърдите на мъжа и излезе обратно. Парче от ребрата и гръдната кост изхвърча с нея и се лепна на тавана.

Шенкт избута меча настрани, хвана другия мъж за нагръдника и го запокити през стаята. Главата му се размаза в стената, а кръвта изригна под такова налягане, че опръска тапетите от пода до тавана. Мухите бяха засмукани от движението му и се завъртяха във въздуха в откачена спирала. Смразяващият трясък на строшения череп се присъедини към съскането на изливащата се от другаря му право върху ошашавеното момче кръв. Времето върна нормалния си ход.

— Жената, която е съборила приборите на приятеля ти. — Шенкт изтръска няколко капки от ръката си. — Муркато ли беше?

Момчето кимна замаяно.

— Накъде тръгна?

Опулените му очи се извъртяха към вратата.

— Добре. — Шенкт предпочиташе да го остави. Но момчето можеше да повика други мъже и да донесе допълнителни неприятности. Понякога трябва да отнемеш един живот, за да спасиш няколко, и в такива моменти сантиментът не помага на никого. Един от уроците на стария му господар, които не бе забравил. — Съжалявам.

Показалецът му потъна в челото на момчето чак до третото кокалче с остро изпукване.