Отмъщението на Монца

— Насам. — Подминаха някаква всекидневна. Вътре наемниците режеха тапицерията на столовете, сякаш Орсо бе скрил парите си там. Нетърпелива тълпа разбиваше следващата врата. Някакъв мъж получи стрела във врата, щом я събориха, но останалите нахлуха вътре и се чу дрънчене на оръжия. Монца беше вперила очи напред и мислеше само за Орсо. Тръгна нагоре по стъпалата със стиснати зъби, почти без да усеща болката в краката си.

Озоваха се в мрачна галерия с висок таван, окичен с позлатени листа. Цялата стена представляваше огромен орган с най-различни лъскави тръби, резбована дървесина и стол за музиканта пред клавишите. Отдолу, под красивите дървени перила, имаше стая за музика. Наемниците пищяха, хилеха се и изкарваха налудничава симфония, докато трошаха инструментите.

— Близко сме — прошепна тя през рамо.

— Добре. Значи е време да приключваме.

Точно нейните мисли. Тя се плъзна към високата врата на стената.

— Покоите на Орсо са в тази посока.

— Не, не.

Намръщи се и погледна през рамо. Тръпката бе спрял и се усмихваше, металното му око проблясваше на оскъдната светлина.

— Не това.

Монца усети студените иглички по гърба си.

— А какво?

— Знаеш какво. — Усмивката му се разшири, белезите помръднаха и той изпука врата си — наляво, после надясно.

Тя приклекна в бойна стойка тъкмо навреме. Тръпката изръмжа и я нападна, размахал брадвата. Монца отскочи, блъсна една табуретка и почти падна, докато осъзнаваше случващото се. Брадвата издрънча в тръбите на органа и изтръгна лудешка нота. Тръпката я измъкна — в крехкия метал остана голяма дупка — и скочи отново към нея, но объркването бе преминало и студеният гняв запълваше празнината.

— Едноок педераст! — Не беше умно, но от сърце. Монца мушна напред, но той отби меча с щита си, замахна с брадвата и тя едва успя да отскочи. Тежкото острие удари дървената ламперия и от нея се разхвърчаха трески. Тя отстъпи внимателно, стараеше се да запази дистанция. Имаше по-малък шанс да парира тежката стомана от това да засвири на органа.

— Защо? — изръмжа Монца. Острието на калвеса се движеше в малки кръгове. Всъщност не й пукаше за причините. Просто печелеше време, докато търсеше пролука.

— Може би ми писна от презрението ти. — Тръпката пристъпи напред, прикрит от щита, и тя отново отскочи. — А може би Айдър ми предложи повече.

— Айдър? — Монца се изсмя в лицето му. — Това е проблемът ти! Ти си шибан идиот! — Мушна отново при последната дума, опитваше се да го хване неподготвен, но той не се заблуди и отблъсна удара с щита.

— Аз ли съм идиот? Колко пъти те спасих? Загубих окото си! За да ме презреш с празноглавото копеле Рогонт? Правиш ме на шибан глупак, продължаваш да очакваш лоялността ми и после аз съм идиот? — Беше трудно да го отрече, особено след като й го хвърляше в лицето. Трябваше да послуша Рогонт и да го остави да го убие, но се бе поддала на вината. Милостта може и да беше смела, както казваше Коска, но май не винаги беше умна. Тръпката помръдна отново и тя отстъпи. След малко нямаше да има накъде да отстъпва.

— Трябваше да го предвидиш — прошепна той и Монца призна, че има право. Очертаваше се от доста време. Откакто бе преспала с Рогонт. Откакто бе обърнала гръб на Тръпката. Откакто той бе изгубил окото си в подземията на двореца на Салиер. Може би това се задаваше от първия момент, в който се бяха срещнали. Даже още преди това. Винаги.

Някои неща са неизбежни.

Във въртележката…

Брадвата на Тръпката издрънча отново в тръбите. Не знаеше за какъв чеп служат, но издаваха много шибани звуци. Монца вече бе отскочила и вдигаше меча си с присвити очи. Трябваше да й сцепи черепа в гръб и да приключи. Но искаше тя да знае кой и защо го е направил. Имаше отчаяна нужда от това.

— Не трябва да го правиш — изсъска тя. — Все още можеш да се измъкнеш.

— Мислех, че само мъртвите прощават. — Той се завъртя, за да й отреже пространството за маневриране.

— Давам ти шанс, Тръпка. Върни се в Севера, никой няма да те преследва.

— Да ме преследва който иска. Но мисля да се задържа още малко. Човек трябва да държи на нещо, нали? Все още имам гордост.

— Майната й на гордостта! Щеше да си продаваш задника по улиците на Талинс, ако не бях аз! — Твърде вероятно. — Знаеше рисковете. Сам избра да вземеш парите. — Също вярно. — Не съм правила никакви обещания, нито съм нарушавала нещо! — Съвсем вярно — Онази кучка Айдър няма да ти даде и монета!

Беше трудно да спори с повечето й доводи, но вече бе късно да се връща, а и брадва в главата слагаше край на всеки спор.

— Ще видим. — Тръпката тръгна към нея, прикрит зад щита. — Не става въпрос за пари. Това е… отмъщение. Мислех, че ще ме разбереш.

— Майната му на твоето отмъщение! — Тя сграбчи табуретката и я хвърли по него. Тръпката я изби с щита си през балкона, но Монца нападна веднага. Той успя да блокира меча й с дръжката на брадвата и острието се плъзна по нея. Монца беше притисната в него и ръмжеше, а върхът на меча се въртеше около здравото му око.