Отмъщението на Монца

Все още бе в захлас от мащаба на делото си, от дързостта, с която бе изпълнено, и от безпрецедентния успех на плана. Не се съмняваше, че е най-великият отровител и че неоспоримо е влязъл в историята. Тежеше му, че не може да сподели успеха си със света. Не можеше да се наслади на абсолютно заслужения триумф. Ако колебливият директор на сиропиталището бе видял този щастлив ден, щеше да е принуден да признае, че Кастор Морвийр наистина е безкрайно талантлив! Ако жена му го бе видяла, щеше най-сетне да го разбере и никога да не се оплаква от необичайните му навици! Ако прословутият му някогашен учител Мумах-ийн-Бек беше тук, най-сетне щеше да признае, че ученикът му го е задминал окончателно. Ако Дей беше още жива, щеше да пусне сребристия си смях, признавайки гения му. Щеше да се усмихне невинно и да го докосне нежно, може би дори… Но сега не бе време за такива фантазии. Имаше си сериозни причини да отрови и четиримата, така че трябваше да се задоволи със собствените си поздравления.

Явно убийството на Рогонт и съюзниците му беше елиминирало окончателно организацията по обсадата на Фонтецармо. Въобще не беше преувеличено да каже, че вътрешният двор не се охранява изобщо. Знаеше, че Никомо Коска е префърцунен палячо, заклет пияница и абсолютно некомпетентен, но предполагаше, че все ще вземе някакви мерки за сигурност. Това беше почти разочароващо лесно.

Битката на стената беше стихнала. Вратата към вътрешния двор беше в ръцете на наемниците и зееше широко отворена. Звуците от сражението долитаха приглушено, някъде откъм градините. Явно Хилядата меча бяха превзели цитаделата и гибелта на херцог Орсо беше неизбежна, но това не притесняваше Морвийр. Все пак великите мъже идват и си отиват. Той разполагаше с обещание от Банкова къща „Валинт и Балк“, а това беше над всеки човек или държава. Това беше безсмъртно.

Ранените лежаха на опосканата трева в сянката на дърво, за което някой необяснимо беше вързал коза. Морвийр направи гримаса, докато минаваше на пръсти покрай тях. Гледката на кървави превръзки, разкъсани дрехи и плът…

— Вода… — прошепна един от тях и го стисна за глезена.

— Все вода! — Морвийр освободи крака си. — Намери си сам! — Забърза и отвори вратата на най-голямата кула във външното крило, където бяха покоите на управителя на двореца, понастоящем заети от Никомо Коска.

Вмъкна се в тъмния, осветен само от амбразурите за стрелците коридор. Запромъква се по витото стълбище, опрял гръб в стената. Езикът му бе притиснат към небцето. Хилядата меча бяха толкова лесно заблудими, колкото и командира им, но знаеше, че лошият късмет може да помрачи радостта му във всеки момент. Винаги предпазливостта на първо място.

Първият етаж беше превърнат в склад и напълнен с разни сандъци. Морвийр го подмина. На втория имаше празни нарове, несъмнено заемани от защитниците на крепостта. Изкатери още две площадки, отвори леко вратата с пръст и надникна.

В кръглата стая имаше голямо легло със завеси, етажерка с множество впечатляващо изглеждащи книги, писалище, ракла за дрехи, стойка за брони с лъскав нагръдник, стойка за мечове с няколко оръжия, маса с четири стола и тесте карти, голям резбован шкаф със стъклени чаши. На закачалката до леглото висяха няколко отвратителни шапки с кристални игли, проблясваща бродерия и разноцветни пера, поклащащи се от нежния ветрец през отворения прозорец. Несъмнено това бе стаята, която си бе присвоил Коска — никой друг нямаше да мъкне толкова абсурдни аксесоари за глава. В момента пияницата го нямаше. Морвийр се вмъкна и затвори внимателно вратата. Мина на пръсти през стаята, като внимателно заобиколи едно покрито ведро, и внимателно отвори вратите на шкафа.

Позволи си минимална усмивка. Никомо Коска несъмнено се мислеше за романтик и ексцентрик, който не се поддава на правила. Но всъщност беше предсказуем като звездите и честотата на прилива. Повечето хора никога не се променят и пияницата винаги си остава пияница. Основната трудност идваше от голямото разнообразие бутилки, които бе събрал. Нямаше как да се разбере коя е следващата. Морвийр нямаше избор освен да отрови всичките.

Сложи си ръкавиците и измъкна разтвора от зелено семе от вътрешния си джоб. Беше смъртоносен само при поглъщане и появата на ефекта зависеше най-вече от жертвата, но оставяше съвсем лек плодов мирис, абсолютно неуловим, ако се смеси с алкохол. Запомни внимателно местата на всички бутилки и как точно са запушени. След това ги отвори и започна да капе прецизно по една капка с пипетката си. Усмихваше се, докато тровеше бутилки с най-различни форми, размери и цветове. Тази работа беше обикновена, за разлика от вдъхновяващото отравяне на короната, но не по-малко благородна. Щеше да прелети през стаята като вятъра на смъртта, неуловим, но носещ заслужен край на противния пияница. Още един слух за смъртта на Никомо Коска. Само още един. Малцина щяха да отрекат, че това е правилно и заслужава публична похвала…