Отмъщението на Монца

Замръзна. По стълбите се чуваха стъпки. Запуши бързо последната бутилка и се шмугна през една тясна вратичка в някакво тъмно малко помещение…

Сбърчи нос от силната миризма на урина. Суровата господарка Съдбата не пропускаше възможност да го унижи. Трябваше да се досети, че ще му се наложи да се крие в тоалетната. Сега само можеше да се надява, че Коска не е обзет от неудържима нужда да изпразни мехура си…

Битката за стените беше спечелена, при това без почти никакви затруднения. Несъмнено сраженията продължаваха в богатите стаи и мраморните зали на двореца. Но Коска, застанал на върха на кулата, не виждаше нищо. А и да виждаше, каква разлика? Като си присъствал на едно падане на крепост…

— Виктус, приятелю!

— А? — Последният оцелял старши капитан на Хилядата меча свали далекогледа и го изгледа с обичайното си подозрително намръщване.

— Подозирам, че победата е наша.

— Подозирам, че си прав.

— Двамата не можем да помогнем повече, дори да виждахме нещо.

— Говориш вярно, както винаги. — Коска прие това за шега. — Вече е неизбежно. Остана само да разделим плячката. — Виктус несъзнателно погали множеството верижки на врата си. — Любимата ми част от всяка обсада.

— Да поиграем карти?

— Че защо не?

Коска сви далекогледа си и тръгна по витото стълбище към стаята, която бе заел. Отиде до шкафа и отвори резбованите врати. Разноцветните бутилки го поздравиха като тълпа стари приятели. Ех, питие, питие, питие. Взе чаша и измъкна тапата на най-близкото шише с нежно изпукване.

— Питие? — попита през рамо.

— Че защо не?

Все още имаше сражение, но нищо, което да се нарече организирана съпротива. Наемниците бяха овладели стените, избутаха защитниците от градините и в момента нахлуваха в кулите, сградите и двореца, уплашени да не пропуснат плячкосването. Никой не се сражаваше по-свирепо и бързо от Хилядата меча, когато надушеха плячка.

— Насам. — Монца забърза към главната порта на палата, вървеше по същия път като в деня, в който убиха брат й. Мина покрай кръглия шадраван. Две тела плуваха по корем в сянката на колоната на Скарпиус. Тръпката я последва със странната усмивка, която не слизаше цял ден от лицето му. Минаха покрай нетърпелива група мъже, сгъчкани около някаква врата; гледаха с алчен блясък в очите, докато двама я блъскаха с брадви. Щом я разбиха, започнаха да крещят, да се бутат и да се ръчкат с лакти кой да влезе пръв. Двама паднаха на земята и се сборичкаха, макар още да не бяха откраднали нищо.

По-нататък двама наемници бяха спипали слуга със златиста ливрея. Единият го удряше и крещеше: „Къде са шибаните пари?“. След това другият правеше същото. Главата на слугата се мяташе напред-назад.

— Къде са шибаните пари, къде са шибаните пари, къде са шибаните пари…?

Някакъв прозорец се пръсна сред дъжд от олово и строшени стъкла и от него излетя резбовано бюро и се строши на паважа. Последва го подвикващ наемник, мъкнещ нещо бляскаво. Може би завеси. Монца чу писък, обърна се и видя как някой полита надолу с главата от прозорец на горния етаж и пада в градината. Отнякъде се носеха писъци. Звучеше като женски глас, но беше толкова отчаян, че не можеше да се прецени. Навсякъде се чуваха викове, смях и пищене. Преглътна прилошаването и се опита да не мисли, че тя е виновна за всичко това. Ето до какво бе довело нейното отмъщение. Можеше само да гледа право напред и да се надява да открие първа Орсо.

Да го открие и да го накара да си плати.

Големите укрепени врати на палата бяха все още заключени, но наемниците бяха намерили път покрай тях — през един от величествените прозорци. Явно някой се бе порязал в бързината да забогатее, защото первазът беше оцапан с кръв. Ботушите на Монца изпращяха по натрошеното стъкло и тя се вмъкна в голямата трапезария. Беше вечеряла веднъж в нея. Беше се смяла заедно с брат си, с Верния, Орсо, Арио, Фоскар, Ганмарк и цяла тълпа офицери. Почти всички от гостите онази вечер бяха мъртви. Стаята също не беше в по-добро състояние.

Приличаше на поле, опустошено от скакалци. Наемниците бяха отмъкнали половината картини, а останалите бяха нарязани, просто така. Двете огромни вази до камината бяха твърде тежки, затова ги бяха счупили и бяха отмъкнали позлатените дръжки. Бяха отнесли всички завеси и всички чинии, освен начупените по полирания под. Странно как в такова време хората са не по-малко склонни да строшат нещо, отколкото да го откраднат. Все още се въртяха наоколо. Измъкваха чекмеджета, изтръгваха свещници от стените, отмъкваха всичко, което можеше да струва нещо. Някакъв глупак беше качил на масата стол и се протягаше, за да стигне до полилея. Друг човъркаше с нож кристалните дръжки на вратите.

Един наемник с белези от шарка й се ухили; ръцете му бяха пълни с посребрена посуда.

— Гепих лъжиците!

Монца го бутна, той залитна и изтърва плячката си. Останалите се скупчиха като гладни гъски. Монца ги разбута и влезе в мраморния коридор. Тръпката беше до рамото й. Отдолу долитаха звуци от сражение. Викове и крясъци, тракане на метал и пукане на дърво, отвсякъде и никъде. Тя се огледа в сумрака, за да се ориентира.