Отмъщението на Монца

Тя го заплю в лицето и той инстинктивно се дръпна. Удари го с лакът под челюстта и главата му се отметна настрани. Дръпна меча назад за удар, но той успя да замахне първи. Монца отскочи, а брадвата откърти голямо парче от дървения парапет. Тръпката се изви, защото знаеше, че мечът й идва. Усети как стоманата се плъзга по ризата му и оставя гореща следа по корема му. Монца залитна, загубила равновесие. Севернякът премести тежестта си, изръмжа и замахна с щита, с цялата си сила и гняв. Удари я по лицето, отметна главата й и я отхвърли върху тръбите с глухо издрънчаване. Тилът й остави голяма вдлъбнатина. Монца отскочи и падна по гръб, мечът се изплъзна от ръката й.

Тръпката я изгледа за момент. Кръвта бучеше в черепа му, потта капеше от обезобразеното му лице. Някакъв мускул на врата й помръдна. Тънък врат. Можеше да пристъпи и да отсече главата й, сякаш сече дърво. При тази мисъл пръстите му стиснаха нервно брадвата. Тя изкашля малко кръв, изстена и разтърси глава. Започна да се надига с размътен поглед и застана на четири крака. Взе да опипва замаяно за меча.

— Не, не. — Той пристъпи и го изрита към ъгъла.

Монца потръпна, обърна глава на другата страна и бавно запълзя към меча. Дишаше тежко, кръвта от носа й капеше по дървения под. Той я последва, като продължи да говори. Странно. Кървавия Девет му беше казал веднъж, че ако искаш да убиеш някого, го направи, а недей да дрънкаш, и Тръпката се стараеше да го спазва. Можеше да я убие лесно, сякаш премазва бръмбар, но не го направи. Чудеше се дали говори, за да удължи момента, или за да го изчака да премине. Но въпреки това продължаваше.

— Нека не се преструваме, че ти си жертвата в ситуацията! Ти изби половината Стирия, за да постигнеш своето! Ти си подла, лъжлива, отравяща, убиваща, предаваща, шибаща брат си кучка. Нали! Аз върша правилното. Всичко е въпрос на гледна точка. Не съм чудовище. Може би причините ми не са съвсем благородни. Всеки си има причини. Но светът ще е по-добър без теб! — Искаше гласът му да не е толкова хриплив, защото казваше истината. — Аз върша правилното! — Факт, и искаше тя да го признае. Дължеше му го. — Ще е по-добро място без теб! — Надвеси се над нея, чу тропащи стъпки зад гърба си, обърна се…

Дружелюбния го блъсна с пълна скорост и го събори. Тръпката изръмжа, хвана го за гърба с ръката с щита, но успя единствено да го повлече след себе си. Двамата строшиха дървения парапет и се превъртяха в празния въздух.

Никомо Коска се появи пред очите му и хвърли шапката си с театрален жест през стаята. Явно пропусна целта, защото тя падна на пода, недалеч от вратата на тоалетната. Устата на Морвийр се изви в триумфална усмивка. Старият наемник държеше метална манерка. Същата, която самият Морвийр му бе подхвърлил като обида в Сипани. Дъртият гаден пияница сигурно я бе прибрал с надеждата да оближе последните капки грог. Колко празно изглеждаше обещанието му да не пие повече! Толкова за възможностите на човек да се промени. Разбира се, Морвийр не очакваше нещо друго от световния експерт в празните обещания, но почти тъжното сриване на Коска сякаш го изненада.

Чу как шкафът се отваря.

— Само да си долея. — Гласът на Коска, макар да не го виждаше. Тракане на метал.

Морвийр можеше да зърне невестулчата физиономия на спътника му.

— Как пиеш тая пикня?

— Все нещо трябва да пия, нали? Препоръча ми го стар приятел, който, уви, е мъртъв.

— Останаха ли ти стари приятели, дето да не са мъртви?

— Само ти, Виктус, само ти.

Звън на чаши и Коска мина покрай тесния процеп, през който наблюдаваше Морвийр. В едната ръка държеше манерката, а в другата чаша и бутилка. Красиво лилаво шише, което Морвийр помнеше, че е отровил преди миг. Явно беше изработил нова фатална ирония. Коска щеше сам да е виновен за разрушението си, както се случваше често в този живот. Но този път щеше да е задоволително окончателно. Чу характерния шумолящ звук на бъркане на карти.

— По пет монети на ръка? — предложи Коска. — Или да играем за чест?

Двамата избухнаха в смях.

— Да ги направим десет.

— Десет. — Още размесване. — Така е цивилизовано. Нищо по-добро от игра на карти, докато другите се бият, а? Като в старите времена.

— Само дето Андич, Сесария и Сазине ги няма.

— Да, прав си — призна Коска. — Така. Ти ли ще раздаваш, или аз?

Дружелюбния изстена и се надигна. Тръпката беше на няколко крачки, сред парчета дърво, слонова кост, месинг и оплетени струни, допреди малко арфата на херцог Орсо. Севернякът се надигна на колене. Все още стискаше щита и брадвата си, а от една рана над проблясващото метално око капеше кръв.

— Броящ шибаняк! Нямах проблем с теб. Но вече имам.

Двамата се изправиха, гледаха се внимателно. Дружелюбния извади ножа от канията и сатъра от палтото си. Потъмнелите дръжки легнаха удобно в ръцете му. Можеше да забрави за целия хаос в градините, за цялата лудост в двореца. Един срещу един, както правеха в Убежището. Едно и едно. Най-простата аритметика, за която можеше да се надява.

— Така значи — каза Дружелюбния и се ухили.

— Така значи — изсъска Тръпката през зъби.