Отмъщението на Монца

Камъчетата продължаваха да се търкалят около нея. Постепенно прахолякът се слегна. Чуваше как вятърът свисти между листата на клоните. А може би бяха собствените й хрипове в премазаното гърло. Слънцето си пробиваше път между дърветата и светеше в едното й око. Другото беше затворено. В сутрешния въздух се чуваше бръмченето на насекоми. Лежеше сред боклуците, изхвърлени от кухнята на Орсо. Изпружена безпомощно сред гниещи зеленчуци, помия и останки от последните пиршества. Изхвърлена заедно с боклука.

— Хррррх.

Нечовешки звук. Беше почти засрамена, но не можеше да спре да го издава. Животински ужас. Отчаяние. Стонът на мъртвите в ада. Окото й се въртеше трескаво. Виждаше съсипаната си десница. Безформена лилава буца с разрез отстрани. Единият пръст леко потръпваше. Върхът му се допираше в одрания лакът. Предмишницата беше сгъната на две, прекършената сива кост стърчеше от окървавената коприна. Изглеждаше нереално. Като лош театрален грим.

— Хрррхрррхх.

Обзе я страх, който нарастваше с всеки дъх. Не можеше да мръдне глава. Дори езика в устата си не можеше да мръдне. Усещаше как болката започва да гризе съзнанието й. С ужасяваща сила, която я премазваше, все по-тежко и по-тежко.

— Хрр… хррр…

Бена беше мъртъв. От трепкащото й око потекоха сълзи и бавно запълзяха по бузата й. А тя защо не беше мъртва? Как така?

„Нека да е скоро. Преди болката да стане още по-лоша. Моля те, нека да е скоро“.

— Ъхр… ххр… ррх.

„Моля те, смърт“.

I Талинс

Ако търсиш добър враг, избери приятел: той знае къде да удари.

Диана дьо Поатие

Япо Муркато не казваше откъде има такъв хубав меч, но знаеше много добре как да си служи с него. Тъй като синът му беше болнав, а и с цели пет години по-малък от дъщеря му, той започна да предава уменията си на нея. Монцаро беше името на баба й по бащина линия, от времената, когато фамилията се числеше към благородниците. Майка й не го харесваше, но пък тя бе умряла при раждането на Бена, така че това нямаше значение.

Това бяха мирните години, които в Стирия бяха по-редки и от злато. При оран Монца вървеше зад баща си, докато плугът дълбаеше земята, събираше по-едрите камъни и ги хвърляше към гората. По жътва отново вървеше зад него и връзваше класовете на снопове.

— Монца — усмихваше се баща й, — какво щях да правя без теб?

Тя помагаше при вършеенето, сеитбата, цепенето на дърва и ваденето на вода. Готвеше, чистеше, переше и се грижеше за козата. Ръцете й винаги бяха разранени от работа. Брат й опитваше да помогне, доколкото може, но беше малък и болнав. Бяха трудни години, но изпълнени с щастие.

Когато Монца беше на четиринайсет, Япо Муркато се разболя от треска. Двамата с Бена гледаха как трепери, кашля и се поти. Една нощ баща й я хвана за ръката и я изгледа с блеснал поглед.

— Утре изори горната нива, иначе житото няма да покълне навреме. Засей колкото се може повече. — Погали я по бузата. — Не е честно да те товаря толкова, но брат ти е още малък. Грижи се за него. — След това умря.

Бена заплака, но очите на Монца останаха сухи. Мислеше си за семената, които трябваше да засее, и как точно да го направи. През онази нощ Бена беше твърде уплашен и двамата заспаха прегърнати на тясното й легло. Вече си нямаха никого.