Отмъщението на Монца

Отново го ръгнаха с рамо в ребрата и той изпъшка. Този път се обърна с ръмжене, стиснал малкото шишче, сякаш беше оръжие. След това си пое дъх. Неотдавна беше пощадил Кървавия Девет. Спомняше си го, сякаш се бе случило вчера. Снегът зад прозореца, ножът в ръката му и издрънчаването, когато го пусна на земята. Беше оставил жив мъжа, убил брат му. Отказа отмъщението, за да стане по-добър човек. Отстъпването от едно блъскане в тълпата беше нищо в сравнение с това.

Насили една усмивка и тръгна в противоположна посока, към моста. Глупости като едно блъскане можеха да го накарат да псува с дни, а не искаше да разваля новото начало още преди да е почнало. От двете страни на моста имаше статуи, покрити с курешки; взираха се към водата. Хората се тълпяха по моста. Един вид река, преминаваща над другата. Хора от всякакъв пол и с всякакъв цвят на кожата. Толкова много, че се чувстваше нищожен сред гъмжилото. Нормално е да те сбутат в такава обстановка. Някой го бутна с лакът. Преди да се усети, той го сграбчи за врата и го надвеси през парапета към кипящата вода. Стискаше, сякаш душеше пиле.

— Ти ли ще ме блъскаш бе? — изръмжа на северняшки. — Ей сега ще ти избода шибаните очи!

Дребният човечец изглеждаше зашеметен от ужас. Беше по-нисък с цяла глава и тежеше наполовина на него. Първата нажежена вълна гняв премина и Тръпката осъзна, че мъжът всъщност само го бе докоснал. Без умисъл. Как така издържаше големите проблеми, а губеше контрол заради толкова дребни неща? Откакто се помнеше, сам си беше най-лошият враг.

— Извинявай, приятел — каза той на стирийски, при това сериозно. Пусна човека и отупа реверите му с непохватен жест. — Наистина съжалявам. Малко… как го наричате… недоразумение. Съжалявам. Искаш ли… — Тръпката протегна шишчето, на което беше останало едно лоясало парче. Мъжът се опули. Тръпката се намръщи. Естествено, че не. И той самият вече не го искаше.

— Извинявай…

Мъжът забърза през тълпата; поглеждаше уплашено през рамо, сякаш току-що бе преживял нападение от луд. Може би беше точно така. Тръпката се наведе и погледна намръщено бурната вода. Честно казано, същата течеше и в Севера.

Явно това да бъде по-добър щеше да се окаже по-трудно, отколкото очакваше.

Крадецът на кости

Когато отвори очи, видя кости.

Дълги и къси, дебели и тънки, бели, кафяви и жълти. Покриваха стената от пода до тавана. Стотици. Наредени като откачена мозайка. Извъртя подутите си очи надолу. В опушеното огнище мъждукаше лек пламък. На полицата над него прилежно бяха подредени ухилени черепи.

Човешки кости. Полазиха я ледени тръпки.

Опита да се надигне. Замаяното вцепенение премина в толкова внезапна болка, че насмалко да повърне. Тъмната стая се замъгли съвсем. Усети, че лежи на нещо твърдо и че е здраво овързана. Умът й бе съвсем размътен и нямаше никакъв спомен как е попаднала тук.

Извъртя глава и успя да види близката маса. На нея имаше поднос. На подноса лежаха старателно подредени инструменти. Клещи, щипци, игли и ножици. Малък, но практичен трион. Десетина ножа, с най-различни форми и размери. Трескавите й очи пробягаха по остриетата — извити, прави, назъбени, изглеждащи гладни на светлината на огъня. Инструменти на хирург?

Или на мъчител?

— Бена? — Гласът й беше измъчен и писклив. Езикът, венците и гърлото й бяха пресъхнали и надрани. Опита да помръдне отново, надигна глава едва-едва. Усилието предизвика пулсираща болка във врата и рамото й и се разпространи към ребрата, дясната ръка и краката. Болката носеше страх, а страхът предизвикваше още по-голяма болка. Дъхът й се учести и започна да излиза накъсано през разранените й ноздри.

Щрак.

Тя замръзна и тишината сякаш прободе ушите й. След това се чу стърженето на ключ в ключалка. Монца се размърда панически. Болката захапа всичките й мускули, кръвта запулсира зад очите й, надебелелият език се оплете в зъбите, за да заглуши писъка. Вратата се отвори и затвори с трясък. По дъсчения под зашушнаха едва доловими стъпки, всяка от които изпращаше панически импулс в гърлото й. Над нея се надвеси сянка — огромна, изкривена, чудовищна. Тя извъртя очи и безпомощно зачака най-лошото.

Фигурата мина покрай нея и се насочи към високия шкаф. Мъж, среден на ръст, с къса светла коса. Изкривената сянка бе причинена от чувала на рамото му. Мъжът си тананикаше тиха мелодия, докато подреждаше предметите от чувала, така че да гледат право напред.

Като за чудовище изглеждаше доста нормален, с мания към подробностите.

Затвори внимателно вратите, сгъна два пъти чувала и го пъхна под шкафа. Съблече вехтото си палто, закачи го на един пирон и го изтупа с длан. След това се обърна и замръзна. Бледо слабо лице. Не старо, но с дълбоки бръчки, изпъкнали скули и трескав поглед.

Двамата се спогледаха за момент, очевидно еднакво стреснати. След това безцветните му устни се извиха в подобие на усмивка.

— Будна си!

— Кой си ти? — Гласът й стържеше ужасяващо.

— Името ми не е от значение. — Мъжът говореше с лек съюзен акцент. — Достатъчно е да знаеш, че се занимавам с медицинските науки.

— Лечител?