Отмъщението на Монца

— Знам! Впечатляващо, нали? — Мъжът се наведе над нея и прокара ръка по червените белези по гърдите й. — Ребрата и гръдната кост бяха бая потрошени. Трябваше да направя няколко разреза, за да ги оправя, както и да помогна на дроба. Опитах да режа минимално, но както виждаш, раните бяха…

— Аах…

— Много съм горд с лявото бедро. — Той посочи червения зигзаг, започващ от хлътналия корем и свършващ от вътрешната страна на бедрото, ограден от редиците червени точки. — За съжаление тази бедрена кост се беше строшила. — Мъжът цъкна с език. — Това мъничко скъси крака ти, но за късмет другият пищял също беше счупен и успях да извадя малко парченце, за да компенсирам. — Намръщи се и събра коленете й, но щом ги пусна, те мигновено се върнаха в предишното си положение. — Едното коляно е малко по-високо от другото и вече няма да си така висока, но все пак…

— Ъъх.

— Вече са оправени. — Той се усмихна и заопипва нежно краката й, от бедрата до отеклите глезени. Монца го наблюдаваше как я докосва, като готвач, пълнещ пуйка, и не усещаше почти нищо. — Всичко е наред и винтовете са извадени. Повярвай ми, цяло чудо е. Ако глупаците от академията можеха да видят това, нямаше да се смеят. Дори старият ми учител щеше…

— Ъ-ъх. — Тя бавно надигна дясната си ръка — по-точно треперещото парче месо, с което свършваше ръката й. Беше разкривена и имаше грозен белег, от жицата на Гоба. Пръстите бяха извити като корени, а кутрето стърчеше под странен ъгъл. Монца процеди дъх пред стиснати зъби и опита да свие юмрук. Пръстите се мръднаха едва-едва, а болката надигна горчива жлъчка в гърлото й.

— Направих, каквото можах. Костите там са много малки и сухожилията на пръстите бяха скъсани. — Домакинът изглеждаше разочарован. — Сега си ужасена, разбира се. Белезите ще избледнеят… поне повечето. Но като се има предвид падането. Е, добре. — Лулата с хъск се спусна над нея и тя я захапа стръвно. Стисна я със зъби, сякаш тя бе единствената й надежда. Както и беше.

Той отчупи парченце хляб, трошица всъщност, все едно щеше да храни гълъб. Монца го наблюдаваше, устата й се пълнеше с горчива слюнка. Глад или гадене, нямаше голямо значение. Взе залчето непохватно, вдигна го към устните си — лявата й ръка трепереше от усилието — и го лапна.

Сякаш дъвчеше натрошени стъкла.

— Бавно — промърмори мъжът. — Съвсем бавно. Откакто падна, не си яла нищо освен мляко и подсладена вода.

Залчето заседна в гърлото й и тя потрепери. Стомахът й се сви болезнено на мястото, където я бе наръгал Верния.

— Пий. — Той плъзна нежно, но твърдо ръка под черепа й, надигна я и допря бутилката с вода до устните й. Монца преглътна, след това отново и изви очи към пръстите му. Усещаше непознати издутини отстрани на главата си. — Наложи се да отстраня няколко парчета от черепа ти. На тяхно място поставих монети.

— Монети ли?

— Нима искаш да ти бях оставил мозъка отворен? Златото не ръждясва. Нито загнива. Скъпа инвестиция, но ако беше умряла, винаги можех да си върна парите. А след като оцеля… смятам, че са добре похарчени. Черепът ти ще остане малко буцест, но поне косата ще поникне отново. Имаш много хубава коса. Черна като нощта.

Остави главата й да полегне отново и за миг задържа ръка върху нея. Нежно докосване. Почти ласка.

— Аз принципно съм много сдържан. Може би съм изкарал твърде много време сам. — Отново докара мъртвешката си усмивка. — Но след като те открих… Изкарваш най-доброто от мен. Майката на децата ми е такава. Напомняш ми на нея по някакъв начин.

Монца се усмихна леко, но в корема си усещаше отвращение. Примесваше се с гаденето, което чувстваше напоследък. Тази изпотяваща нужда…

Тя преглътна.

— Може ли?

— Разбира се. — Той вече бе приготвил лула.

— Стисни го!

— Не иска! — изсъска тя. Три от пръстите бяха присвити, но кутрето все още стърчеше напред или почти напред. Спомни си колко ловка беше едно време, сигурна и бърза, и раздразнението й взе връх над болката. — Пръстите не искат да се свият!

— Лежиш тук от седмици. Не те излекувах, за да се излежаваш и да пушиш хъск. Опитай по-силно.

— Защо ти не опиташ?

— Добре. — Ръката му обгърна нейната и сви пръстите в юмрук.

Монца се опули, дъхът й излезе толкова бързо, че дори не успя да изпищи.

— Съмнявам се, че разбираш колко много ти помагам. — Мъжът стисна още по-силно. — Човек не може да расте без болка. Не може да се подобрява без нея. Страданието ни кара да постигаме огромни успехи. — Пръстите на здравата й ръка се забиха безпомощно в юмрука му. — Любовта е чудесна възглавница, на която да се излежаваш, но само омразата ще те направи по-добър човек. Готово. — Той я пусна и Монца се отпусна назад задъхано, гледаше как треперещите й пръсти полека се отварят. Белезите бяха полилавели.

В този момент искаше да го убие. Да го напсува с всеки израз, който помнеше. Но имаше нужда от него. Затова замълча, стисна зъби и удари теме в дъската на пейката.

— Сега стисни юмрук. — Тя погледна празното му като прясно изкопан гроб лице. — Направи го или аз ще го направя отново.