Отмъщението на Монца

Монца изръмжа и стисна, от усилието ръката я заболя чак до рамото. Постепенно пръстите започнаха да се свиват, без малкия, който още стърчеше неестествено.

— Ето, шибаняк! — Тя размаха изкривения си схванат юмрук пред лицето му. — Ето!

— Толкова ли беше трудно? — Мъжът извади лулата и Монца я сграбчи жадно. — Няма нужда да ми благодариш.

— Да видим дали ще можеш…

Тя изпищя, коленете й се подгънаха и щеше да падне, ако не я беше хванал.

— Все още? — Мъжът се намръщи. — Вече трябваше да започнеш да ходиш. Костите са заздравели. Разбира се, има болка… Може би в някоя става е останало парченце. Къде те боли?

— Навсякъде! — озъби се тя.

— Надявам се, че това не е признак на твърдоглавие. Няма да ми е приятно да отварям наново раните ти без нужда. — Вдигна я без усилие и я отнесе до пейката. — Трябва да изляза.

Монца се вкопчи в него.

— Ще се върнеш ли скоро?

— Съвсем скоро.

Стъпките му заглъхнаха по коридора. Тя чу затварянето на външната врата и изщракването на ключа.

— Шибан кучи син. — Монца смъкна крака от пейката. Намръщи се, когато стъпалата й докоснаха пода, стисна зъби, изръмжа и се изправи.

Болеше дяволски, но пък чувството беше добро.

Пое си дъх, събра сили и се заклатушка към другия край на помещението. Болката се катереше по глезените, коленете, бедрата, гърба и протегнатите за баланс ръце. Успя да стигне до шкафа, подпря се на него и отвори чекмеджето.

Лулата лежеше вътре, до буркан от зеленикаво стъкло с малко хъск на дъното. Толкова й се искаше. Устата й беше пресъхнала, а дланите й лепнеха от пот. Монца затвори рязко чекмеджето и тръгна обратно към пейката. Все още я болеше, но с всеки ден ставаше по-здрава. Скоро щеше да е готова. Но не още.

„Търпението е баща на успеха“, беше написал Столикус.

До другия край на стаята и обратно, с ръмжене през стиснатите зъби. До другия край и обратно, с тътрене и гримаси. До другия край и обратно, с олюляване, залитане и ругатни. Подпря се на пейката, за да поеме дъх.

До другия край на стаята и обратно.

Огледалото имаше пукнатини, но на нея й се искаше да е още по-счупено.

„Косата ти е като среднощна завеса!“

Лявата страна на главата й беше обръсната и косата тепърва прорастваше. От другата страна висеше сплъстена и мазна, като стари водорасли.

„Очите ти сияят като безценни сапфири!“

Пожълтели и кървясали, с натежали потъмнели клепачи и синини под тях.

„Устни като розови цветчета?“

Напукани и изпръхнали, с жълто по ъгълчетата. На хлътналата й буза имаше три резки, кафяво върху восъчно бледо.

„Тази сутрин си особено красива, Монца…“

От двете страни на врата й си личаха червените белези от жицата на Гоба. Приличаше на прясна жертва на чумата. Не по-красива от черепите, които бяха подредени над огнището.

Домакинът й се усмихна.

— Какво ти казах? Изглеждаш по-добре.

„Самата Богиня на войната!“

— Приличам на шибан панаирджийски изрод! — Тя се намръщи и напуканото отражение направи същото.

— По-добре си, отколкото като те открих. Трябва да се научиш да гледаш от добрата страна на нещата. — Мъжът остави огледалото, стана и посегна за палтото си. — Ще трябва да те оставя за известно време, но ще се върна. Продължавай да работиш с ръката, но пести сили. Скоро ще трябва да отворя краката ти, за да видим защо имаш трудности с изправянето.

Тя се усмихна насила.

— Добре.

— Чудесно. До скоро. — Мъжът преметна чувала през рамо. Стъпките му отекнаха по коридора, ключът се превъртя. Монца бавно преброи до десет.

Стана и взе от подноса две игли и нож. Изкуцука до шкафа и тикна лулата и бурканчето с хъск в чуждите панталони, с които бе обута. Затътри се по коридора, дъските скърцаха под босите й крака. Стигна до спалнята и с ръмжене изрови старите ботуши изпод леглото. Отново в коридора. Дъхът й съскаше от болка, страх и усилие. Отпусна се бавно пред вратата, докато скърцащите й колене не опряха в пода. От много време не беше разбивала ключалка. Започна да човърка с иглите, премазаната й ръка трепереше.

— Отвори се! Отвори се…

За щастие ключалката не беше особено надеждна. Иглите захапаха и тя се отключи със задоволително изщракване. Монца сграбчи дръжката и отвори.

Нощ, при това неприятна. Над обраслия двор се изливаше студен дъжд. Треволяците едва се различаваха под съвсем оскъдната светлина, порутените стени на къщата бяха подгизнали. Отвъд занемарената ограда се виждаха дървета, а под техните клони цареше мрак. Тежка вечер за един разхождащ се инвалид. Но студените пориви на вятъра и свежият въздух в устата й я накараха да се почувства почти жива. По-добре да замръзне тук, отколкото да прекара още миг сред костите. Тя се присви и закуцука през градината. Към дърветата, покрай блещукащите им стволове. Заряза пътеката и дори не погледна назад.

Нагоре, по дългия склон, превита на две. Здравата й ръка ровеше в калта, за допълнителна опора. Пъшкаше при всяка стъпка, а мускулите й сякаш скърцаха. Черният дъжд се стичаше по черните клони, напояваше килима от опадали листа, прилепяше мократа коса към лицето й и подгизналите откраднати дрехи към чувствителната й кожа.

— Още една стъпка.