Отровният пръстен

Устните му се бяха напукали от треската. Пиеше му се, поне глътка вода. Да разкваси пламналото гърло. Ала кой да му поднесе тая глътка вода? Меда лежеше някъде затворена, отстранена от него. Троил вече нямаше никого — забравен, изоставен от целия свят. Осъден да лежи на бунището, докато угасне като свещ.

Така, с такива черни мисли, се измъква няколко пъти от мрака, който изпълваше съзнанието му. И всеки път се убеждаваше, че още не му е било писано да умре.

На три крачки от него, като в недостижима далечина, лъщеше локва вода. Вода — каквато и да е! Да я достигне, да накваси устни!

Той опита да се обърне по очи. И успя. Животът се връщаше в тялото му. Полази. Като змия с пречупен гръбнак. Но полази. Един пръст, два пръста, цяла педя. Изглежда приближаваше. Може би десет пъти губи съзнание. Но след всяко свестяване запълзяваше отново. Най-сетне я достигна. Натопи устни в мътната локва. Пи жадно. И заспа. Не загуби свяст, а заспа истински.

И когато се събуди след това, усети нов прилив на сили. Нямаше да умре. Щеше да оживее. Гладът вече заглозгваше стомаха му. А как да го засити?

Да изпълзи назад в града, да проси? Никой нямаше да му поднесе ни трошица. Проклятието на Залмодегик щеше да отблъсне всички — и врагове, и приятели. Напротив, трябваше да бяга от града, да стигне там, където никой не го познава.

А защо ли? Какъв смисъл да оживее — далеч от племето, от Меда, без цел в живота, опозорен?

Въпреки това запълзя. Чувство, по-мощно от отчаянието, подсъзнателно, го раздвижи. След пет-шест крачки усети, че може и да се изправи. Подпрян на един кол, закуцука.

Вървя така дълго. Пада, става и отново тръгва напред. При неговото приближаване копачите по нивите му обръщаха гръб, запушваха си ушите да не чуват молбите му за хляб.

А той все се тътреше напред, сгърчен, уродлив. Но вървеше, не спираше.

Наблизо някакво куче глождеше кора хляб. Троил се приближи до него и без да слуша заканителното изръмжаване, се хвърли върху хляба. Изтръгна го от зъбите му и го заръфа настървено. Слисано, кучето отстъпи настрана и го заразглежда учудено.

Когато изяде кората, тръгна отново на път.

Най-сетне достигна реката. Знаеше, в плитчината се въдеха миди-беззъбки. Колко ги беше ловил с връстниците си като дете. И сега рови дълго, докато успя да намери няколко миди. Счупи ги с камък и ги нагълта сурови. Улови задрямалата до брега водна змия, одра я, изяде и нея сурова. И пак заспа.

На разсъмване забеляза скритата в камъша лодка еднодръвка. Виж, това беше добър знак. Можеше да отплава надалеч. Там, където не би могъл да стигне с ранения си крак.

Той я изтика във водата и се нагласи вътре. Заплава по течението. Не помисли дори, че всеки, който се отдели от рода си, щом попадне сред друго племе, става роб или кървава жертва на чуждите богове. Сега имаше само едно желание, един порив — да отплава някъде, където не го познават, където не са чували за позора му Не от друго, от позора бягаше Троил. И по-добре роб отколкото с такъв позор…

Покушението

Най-сетне, след цяла седмица плаване, блъскан от жестоката буря, корабът на Лизимах успя да се вмъкне на завет в пристана на Тиризис86. Не спря никъде по пътя: ни в Аполония, ни в Месамбрия, нито в Анхиалос или Одесос. Лизимах не посмя да стори това — първо, защото не искаше да приближава в такава буря опасния бряг; и второ, защото му се щеше да стигне изненадващо в Тиризис, за да не разберат враговете му какво замисля.

Не допускаше само, че тези врагове бяха добре осведомени за пътуването му и вече го дебнеха. Хефестий и другите съзаклятници бяха научили от стари хора как е бил посрещан в миналото базилевсът. И вече знаеха, че Лизимах обичал тържествата. Затова влизал през Главната порта и по главната улица, ограден плътно от телохранителите си, достигал агората — градския площад. Там принасял жертва на боговете и поздравявал народа. Така, в съгласие с наученото, изготвиха плана си. Определиха местата на засадите. Както ловците в гората. Четирима изтеглиха жребия. И четиримата щяха да направят опита — та поне един да успее. От покривите на четири къщи щяха да полетят едновременно четири стрели. Все някоя от тях трябваше да улучи смъртоносно тиранина. И четиримата току-що бяха напуснали гимназиона87. Наистина, още не бяха отбили военната си тегоба, ала затова пък от няколко месеца насам се упражняваха упорито в стрелба с лък.

Зад скалната грамада, вдадена дълбоко в морето, подобна на циклопски вълнолом, вълните бяха притихнали съвсем и тежката триера едва се поклащаше. Моряците, брадясали, с изпити от борбата със стихията лица, с вдълбани и кръвясали от вятъра и безсънието очи, опитваха да скатаят раздърпаните платна, да наместят ново кормило в скобата на счупеното ляво гребло. Робите бяха заспали върху дръжките на веслата, веднага щом като хортаторът88 бе престанал да отмерва такта.