Отровният пръстен

Щастлива беше клетата. Щом като до днес Лизимах не бе дошъл, значи нямаше и да дойде. Тя помнеше думите му: „Ако ли пък си ме излъгала, ако загубя и не се върна, знаеш какво те очаква“. И той не се бе върнал. Или нейното подвеждащо пророчество го бе тласнало към гибелта му, или отровата на Александровия пръстен бе извършила своето дело. Нямаше го вече Лизимах! Последвал бе и той другия стратег на Александра — Зопирион305, оставил бе и той костите си из гетските степи.

Закъсняло бе отмъщението на сляпата. Толкова много години, сякаш векове, бе чакала. Накрая бе успяла. Сразила го бе. Сразила го бе тя, не Дромихайт. А Дромихайт би трябвало да благодари на нея, ако знаеше коя е.

Идеше й да подскача, да крещи, да пее. Да тържествува. Да я чуе целият свят, да я чуят всички богове. А не можеше. Остаряла бе в чакане часа си Орития. Не пееше, не танцуваше менадските си танци. Само лежеше, подпряла глава в празния питос в мрака на пещерата. Единствена душата й танцуваше, летеше в някакво розово небе, огряно от слънчевия изгрев, сред птици и пеперуди, сред лъчи и простор.

Целият й живот преминаваше пред очите й. Ала сега и щастието, и страданието не й се струваха такива, както ги чувствуваше преди. Постигнала бе покоя си злочестата — атараксията306, както я наричаха елините. Всичко, дори мъката й, изглеждаше сега обляно в сияйна светлина. Не като последица, а — като причинителка, предшественица на това, което бе извършила. За което бе предопределена от целия тракийски род, пръснат от Понта на изток до Илирия на запад, от Скития на север до Тракийско море307 на юг. Както казва Херодот, траките са най-многобройният народ след индийците.

Ликуваше Орития.

А колко повече щеше да ликува, ако допуснеше, че му бе подготвила много по-жестоко отмъщение. Ако знаеше, че почтената смърт на бойното поле за него щеше да означава благоволение — и за тялото, и за паметта му. Че ако бе загинал сега, той щеше да си спести и бъдещите страдания, и бъдещия си позор.

Семето, което бе посяла сляпата, щеше да даде отровния си плод; змийчето, което бе пуснала в сърцето на Арсиноя, щеше да го клъвне с израсналите си зъбчета. И Лизимах, трескав, полусляп, оглупял до безумие от отровата на пръстена, щеше да повярва клеветата на отмъстителната съпруга, че Агатокъл замисля да го убие, за да му я отнеме ведно с престола. Клеветата — която Орития й подшушна толкова умело… И озлобеният базилевс щеше да даде зловещата си заповед. Щяха да удушат сина му в тъмницата. А самият Лизимах, изоставен от близки и приятели, сам срещу всички врагове, на които това безсмислено синеубийство щеше да даде сила и подкладка, останал без най-верния си крепител Агатокъл, преследван от гнева на непрощаващите Еринии308, пазителките на кръвното родство, щеше да намери смъртта си някъде при Киропедион в загубеното сражение срещу Селевк Никатор. Безславна смърт!

Защото, както бе казала Орития, той беше само сянка на славата…