Отровният пръстен

— При савроматките — процеди един от тях. — Те ни плениха, те ни продават.

И отмина, изритан от пазачите.

Скил усети сладка тръпка. И в неволята. Савроматки! Може би и Амага? А той стои бездеен, когато с едно помръдване може да махне скобата. И да скочи във водата. Да доплува до Амага.

Не можеше да изтрае повече. Щом пиратите залостиха люка след затворените роби и се изкачиха на горната палуба, той измъкна веригата, хвана свободния й край с ръка да не трополи по дъските и се промъкна подире им. Никой не го видя, никой не го чу. Гребците спяха дълбоко, а надзорниците се бяха прибрали горе. Вече нямаха работа тук.

Беглецът надзърна от стълбата. Таврийците се бяха струпали около главатаря си. Уговаряха нещо. Личеше си как Москон ги увещава разпалено.

Отсреща, на двеста-триста разкрача се виждаше брегът. И там някъде беше неговата Амага, която го чакаше. Трябваше да го чака. Трябваше да копнее за него, както копнееше той за нея.

Скил пропълзя петте крачки от стълбата до бордовото перило безшумен като гущер. Прекрачи го, готов да се спусне тъй безшумно във водата. Спасението вече му изглеждаше близко, достижимо. Наистина не е леко да се преплува до брега така, с тежката верига на глезена. Но за него, за издържливостта на един сколот, за неговата жажда за живот, за любовта му — и тая пречка не изглеждаше непреодолима.

Край кораба подскачаха делфини. Ако се вярва на елините, делфините някога били хора. Като Москон и пиратите му… Те пленили бога Дионис, то се знае, без да подозират това. Вързали го за мачтата. И по чудо мачтата се разлистила, оковите му се превърнали в крехки лозови филизи. Дионис се освободил леко от тях, като в същото време приел образа на лъв, а пиратите, ужасени, наскачали да се спасяват в морето, където се превърнали на делфини. И оттогава пренасят душите на удавените моряци в подземното царство.

Скил трепна за миг. Щом са били пирати, дали и сега няма да помогнат на събратята си?

Внезапно, при едно неочаквано поклащане на миопароната веригата му се чукна о борда. Издрънча звънливо. Неколцина пирати се извърнаха, видяха го. И се хвърлиха към него.

Без да губи време, Скил се спусна във водата. Знаеше какво трябва да стори. Мигновено трябваше да се гмурне. Защото разбойниците щяха да го замерват с копия и стрели.

Потъна повече, отколкото искаше. Веригата на крака му тежеше, увличаше го с непреодолима сила надолу. Вече почваше да усеща болки в гърдите си, да чува пукот в ушите и ребрата, когато най-сетне успя да задържи по-нататъшното си потъване. После загреба нагоре. Въздухът му се свършваше. Мъчителни гърчове разпъваха гърдите му, жадни за въздух. А повърхността все не се виждаше. Вече не можеше да се владее. Всеки миг дробовете му сами щяха да нагълтат водата.

Най-сетне успя. Изскочи над повърхността; вдъхна шумно. И в същия миг около него се посипа градушка от стрели.

С бърз поглед Скил прецени. Отдалечил се бе много от миопароната, но не толкова, колкото трябваше. Трябваше още малко. И той се гмурна повторно, за да се предпази от рояците стрели, които го преследваха с ядно бръмчене. Изплува след още двадесетина крачки. Вече недосегаем. Загреба над водата по-спокойно.

Наблизо продължаваха да играят и пръхтят делфините. Ала нито го нападаха, нито му помагаха. Все едно, че го нямаше.

Скил знаеше. Корабите пускат котва навътре в морето. И чакат там местните хора да им докарат с лодки стоките си. Нямат право да спират на брега. То е равносилно на война. На това разчиташе и той — че няма да го преследват нататък.

Ала се бе излъгал. Ето, трима пирати скочиха в лодката. Размахаха веслата. Беглецът проумя мигновено заплахата и загреба лудо с ръце и крака. Ала не му спореше. Веригата тежеше, спъваше движенията му, теглеше го към дъното. Въпреки това, въпреки цялата трудност, той не спираше. Гребеше, пляскаше като безумен. Нима трябваше да загине? И то сега? На сто крачки от брега, от спасението?

Лодката го наближаваше. Пиратите викаха подире му да спре. Нима вярваха, че ще ги послуша?

Оставаха им още два-три разтега. Ето, достигнаха го. Той се гмурна. Ала отгоре през бистрата вода те видяха накъде отплува. Свиха нататък и когато той се подаде току под самата лодка, три чифта ръце посегнаха да го хванат.

Плувецът потъна, преди да е вдъхнал въздух. Не можа да издържи повече. Изплува начаса. И с ужас усети как някаква яка ръка се вкопчи в косата му.

Тогава видя наредените край брега савроматки. С опънати лъкове. И Амага пред всички! Амага! Не можеше да бъде друга. С нейната коса, с нейната снага, с нейните движения.

— Амага! — извика той с последни сили. — Амага! Аз съм… Скил… Скил…

Още две ръце се протегнаха към него, подхванаха го под мишниците, задърпаха да го прехвърлят в лодката.

Изведнъж тези ръце омекнаха, отпуснаха го и във водата пльосна единият преследвач с щръкнала в гърлото му стрела. Но другият продължаваше да го стиска за косата, подвиквайки припряно на другаря си да обърне назад. Нов рой стрели се посипа отгоре им, без да засегне някого.