Отровният пръстен

Привечер срещнаха една рибарска лодка близо до Тиризис. Отдалеч запитаха рибарите какво ново има в града. И ония им разправиха за обстрела с балисти на някакъв непознат кораб, който избягал в морето. И толкова. Нищо повече, от което да се разбере свършил ли си бе работата Агар, или не.

Още три дни кръстосваха морето от Тракийския Босфор до Таврийския Херсонес286, покрай Салмидесос287, покрай Аполония и Месамбрия, покрай Одесос и Дионисополис, Тиризис и Калатис288, покрай брега на Сколотия289 между Истър290 и Танаис291, покрай Пантикапея — което на сколотски значи „Рибен път“, до Залива на символите292, където се крият таврийските пирати. И навред разпитваха за кораба на Агар. Ала все напразно. Никой не го бе видял, никой не бе чул ни вест за него. Сякаш беше се стопил в морето.

Два пъти едва избягаха от срещнатите Лизимахови триери и трябваше да се готвят за бой, макар че при такива срещи бягството е най-сигурното средство за спасение. И двата пъти приготвиха казаните със смола за запалителните стрели, с които не една миопарона, а дори една лодчица може да подпали цяла триера, а змиеловецът пират приготви пълните със змии гърнета, които при крайна нужда се хвърлят върху вражеската палуба, за да предизвикат уплаха и смут.

Не стана нужда. Бързата миопарона успя да им се изплъзне, преди да я забележат. А лошо щеше да си изпати, ако я заловяха. Селевк поощряваше понтийските пирати, затова пък Лизимах ги преследваше толкова ожесточено.

В това време Скил кроеше своите планове за бягство. Убеден бе, че побратимът му е мъртъв. Иначе не би го изоставил. И сам трябваше да се погрижи за спасението си. Не му се щеше да загине мърцина. Искаше да остане жив тоя път, за да умре, както подобава на мъж, на истински сколот. При смъртта се минава моста Чинвад, зад който се простира царството на героите, паднали в боя. Там, в сянката на Папай293, седнали на облачни могили около бога на войната Акинак294, те си припомнят бойните подвизи пред чаши, вечно пълни с опиващ кумис. А другите, безславно умрелите, скитат отдолу в облачната сянка и се лутат като бездомни псета около пируващите герои. Не искаше Скил да се лута като псе…

Робите, размахали веслата, нямаха време, нямаха сили да мислят за бягство. Благодарен беше Скил на Москон, че не го накара да гребе. А така, свободен, можеше да подготвя плана си. Дълго бе опитвал веригата си. Убедил се бе, че е яка. Не би могъл да разчекне нито една брънка. Но виж, дъската, о която беше закачена скобата й, като че ли беше поугнила. Дълго, по цял ден Скил човъркаше с пръсти там. Изчовъркваше тресчица подир тресчица, стърготина след стърготина.

И с всяка нова тресчица надеждата му нарастваше. Почваше да мечтае за свободата. И за Амага. Не можеше да я забрави. Макар да знаеше, че няма да я види. Не само защото сега беше заложник, обречен на смърт. Дори и свободен. Как ще иде в Савроматия, как ще потърси Амага? Та нали още щом стъпи на тяхна земя, савроматките295 ще го убият, най-малкото ще го заробят?

Какво ли не се говореше за тоя тайнствен народ, какви ли бивалици и небивалици? И никой не знаеше откъде бяха попаднали тук. И какви бяха всъщност. Никъде другаде, дори сред най-дивите племена момите не воюваха наравно с мъжете. Затова елините ги наричаха амазонки. Според легендата някога гърците победили амазонките в родината им, край брега на Понта. И ги натоварили на кораба си. Докато те пирували, радостни от победата, пленничките се разбунтували, избили поробителите си, завладели кораба. Ала не умеели да го управляват. И ветровете ги отнесли далеч на север, в Сколотия. Там те се оженили за сколоти и дали началото на новото племе „савромати“, в което мъжете запазили своите обичаи, а жените — обичаите на храбрите си прабаби.

Ала и в мечтите, с унесен поглед, ръцете му не спираха своята работа. Драскаха, дълбаеха прогнилата дървесина. Все по-често Скил опитваше здравината й, като разклащаше желязната скоба. И се убеждаваше с радостна тръпка, че трудът му не отиваше напразно, че леглото се разширява все повече. И при едно по-силно натискане скобата остана в ръцете му. Ведно с веригата.

Скил я натика на мястото й. Не беше сега време за бягство. Пиратите щяха да го забележат начаса. А подозреха ли, че замисля нещо, трудно би се отървал после. Налагаше му се да изчака нощта. Тогава щеше да направи опита си — да доплува до вързаната зад кърмата лодка. Както избягаха с Агар от Лизимаховата триера…

Не я дочака. Наложи му се да действува преди това. Дочу заповедта на хортатора296 към гребците да приберат веслата, след което нещастниците напълно голи, изтощени до смърт се свиха по пейките си и мигновено заспаха, без да дочакат храната си. После отвън изпляскаха във водата каменните котви, въжетата им се отъркаха шумно о борда.

Не мина много време и отгоре се вдигна някаква гълчава. Топуркане по палубата. След това по стълбата към трюма се спуснаха двадесетина вързани за вратовете нови роби, блъскани от пиратите.

— Къде сме сега? — свари да запита Скил.