Отровният пръстен

На робите разчиташе най-много Орития — на гети14, кробизи15, одесити, одриси16, тиризи, на скити и савромати17, които слугуваха из домовете, мелеха житото, месеха хляба, готвеха, правеха грънци, ковяха мечове и сърпове, строяха нови къщи, потягаха градските стени, копаеха лозята, пасяха овцете и кравите, гребяха в лодките на рибарите.

Всеки роб е скрит бунтовник — тъй мислеха елините. Спартанците дори убиваха тоя илот18, когото намереха нощем извън колибата му. По какъвто и да е повод. Орития знаеше — не всеки. Имаше и кротки хорица, примирени, смазани от теглото. Ала не бяха малко и ония, които опитваха с каквото могат, та дори с цената на живота си, да дадат своя принос за гибелта на поробителите.

Сляпа беше Орития, старата жрица предсказателка. Ала виждаше живота, оправяше се по-добре от зрящите в оплетените му нишки, що свързваха и разделяха хора и общества. Известно й бе какво може да научи от робите, какво — от знатните или от свободните. И събираше, подреждаше в побелялата си глава знанията, които все някога можеха да й потрябват, да послужат за градеж на нейното отмъщение. Тъй и запенените струи на пролетния поток се надигат зад бента, набират, сили, докато разкъсат и пометат всичко по своя път.

Отмъщение! Единствено за него живееше сега Орития; единствено за него вършеше упорито и всеотдайно, като къртица в земния мрак, своето опасно дело. Защото откриеше ли я Лизимах, никой нямаше да я отърве, макар че беше главна жрица на Дионис, една от най-личните прорицателки на света.

От роб виночерпец, който беше длъжен да опитва вината на стратега Аристон, беше научила преди време, че базилевсът е намислил да иде в Тиризис19. Затова и тя, гонена от своите Еринии20, жадна за мъст, напусна знаменитото прорицалище на Дионис в Родопе, където се ползуваше с почитта на жреци и богомолци, на траки и елини, на селяни и господари, на стари и млади. И се завря тук, в тоя суров край, навръх тоя скалист нос, проточен в морето. Да чака и да плете мрежата на своята разплата…

И тук, пак от роб научи за похода, що замислял Лизимах; за похода, в който разчитал веднаж завинаги да се разправи с Дромихайт, размирния цар на войнствените гети.

Току-що бе заръчала на един роб — каруцар, тръгващ със стопанина си по търговия към Гетия, да намери Дромихайт и да му съобщи тая вест. То се знае, не тя самата му го каза. Изпрати при него друг роб, на когото пък беше дала тая заръка чрез трети. Заплашила го бе, че ако не изпълнеше повелята й, ако се отметнеше, Дионис щеше да го намери накрай света, за да го порази. А и тя, макар и сляпа, вижда по-добре от другите — познава кой какво замисля. И прокраднеше ли се в главата му уплаха или алчност, за да го тласне към измяна, тя щеше да узнае начаса и да го срази със своето проклятие. А славата й беше толкова голяма, че малцина биха дръзнали да не я зачетат.

Пък не само на робите, и на свободния народ — демоса21 разчиташе Орития; на демоса, който пъшкаше под тежката пета на Лизимах. Защото единствени железните му фаланги задържаха на власт тираните. И не само в Тиризис, а и в Истрия22, в Калатис23, Томи24, Дионисополис25; и в Одесос26, в Бизоне27, в Аполония28, Анхиалос29 и Месамбрия30. Само силата на Лизимах крепеше олигархията31 в елинските градове по Понтийското крайбрежие. И не само тук, а по целия свят, където беше стъпил кракът на Александър32. Тя им даваше власт да ограбват, да притесняват както робите, така и бедния работен народ.

Градските богаташи налагаха непосилни данъци на дребните занаятчии, разоряваха ги и върху развалините на малките им работилнички изграждаха своите обширни ергастерии33, напълвани с вещи роби, докарвани отвред. Разчиташе Орития и на дребните търговци, които по-рано чакаха гети и скити да им докарват житото си до самото пристанище, където им оставаше само да го натоварват на корабите. А сега богаташите сами изпращаха керваните си, охранявани от силна стража, във варварските земи, за да купуват направо там всичко, което им е нужно. И тъй изместваха, оставяха без хляб и препитание търговския дребосък.

Син на такъв дребен търговец, на тиризийския гражданин Аридей, беше и Хефестий — висок, силен момък, току-що напуснал гимназиона34, който след някой и друг ден трябваше да стане ефеб35, млад войник, отреден да брани родния град.

Когато той изкачи мраморните стъпала, които водеха към малкия храм на Дионис навръх скалистия нос, Орития мигновено го позна. Отдавна беше ослепяла старата жрица, отдавна заместваше с други дарби изгубеното зрение. И сега пак — с острия си слух, с несравнимото си обоняние, с някаква чудна интуиция, още преди да е заговорил, тя беше уверена, че е дошъл Хефестий.