Отвъд

— И това е истина.

— Аз съм беден човек и нямам имане. Но ако бях богат, щях на драго сърце да дам половината от състоянието си само и само да се срещна с Кара бен Немзи ефенди за няколко дена и да мога да говоря с него.

— Защо?

— Защото познавам Светото писание на християните също както той Корана. За мен ще бъде върховна радост да проникна в истината с един такъв мъж и да го обърна към учението на исляма.

Казвайки това, Ел Мюнеджи въздъхна дълбоко като човек, комуто работата, за която говори, лежи на сърцето и му създава много грижи. Към това се добавяше още, че едва с мен желаеше да проучи истината, сиреч не я знаеше. Когато въпреки всичко говореше да ме обърне към исляма, това вероятно бе само фразеология, предназначена да прикрие собствената му несигурност. Този мъж, изглежда, принадлежеше към онези безчет жадуващи, които никога не намират изворите, понеже минават сляпо покрай тях. Та нали според собствените му думи познаваше Светото писание и следователно също думите „Аз съм Истината и Животът“, а пък не бе останал при този извор на истинската мъдрост. Халеф не правеше моите заключения, той говореше най-вече по усет. Така реагира и сега, и то по един много характерен за него начин.

— Не го пожелавай! — предупреди.

— Защо? — освободи се Ел Мюнеджи.

— Ще постигнеш тъкмо обратното на това, на което се надяваш.

— Как тъй?

— Ще те помоля да ми позволиш да ти го обясня с един пример. Бях в Ербил, един град, разположен откъм западния склон на планините Загрос, който ти може би не познаваш, и отидохме в джамията да се помолим. Кара бен Немзи ефенди не счита за грях да изрече християнска молитва в мохамедански божи дом. Той дори смята, че с това джамията няма да бъде осквернена, а осветена. Стига само човек да не се отрича от вярата си. По-късно онзи узна, че ефендито е християнин, и го доложи за оскверняване на светилището. Бяхме призовани пред съда, където кадията се стараеше да наложи, колкото може по-строго наказание за престъплението. А Кара бен Немзи даваше такива отговори, че съдията все повече изпадаше в гняв и на края му кресна вбесено: „Ти май от никой кадия не се боиш?“ Ефендито отвърна спокойно: „Не аз, а кадията трябва да се бои от мене!“ След това се позовава на една наскоро издадена от шейх ул ислям61 фетва62, според която всеки християнски изследовател може да влезе в джамия — само трябва да го прави благочестиво, с молитвена вглъбеност — за да се запознае с ревностно следваните обичай на нашето преклонение пред Аллах. От този пример виждаш, че не е препоръчително да подхващаш с него нещо, което не му е по угодата. Той ще го обърне на противното. Познавам мюсюлмани, които опитваха да го привлекат към исляма, но с това постигнаха само че те самите станаха християни.

— Такава опасност при мен няма да има, даже учеността му да беше още по-голяма.

— Ти нямаше да я усетиш. Кара бен Немзи ефенди казва: „Живей угодно Богу“ — това е неговата наука. И той е слушал много повече радостен смях отколкото сухите хубат63 на всички улема64 от източните страни.

— В такъв случай по-добре че не се намира тук.

— Защо?

— Защото ти каза, че спътникът ти, седящият до мен, хаджи Акил Шатир, е най-големият учен на източните и даже западните страни.

— О, те щяха много добре да се понасят, защото въпреки безбройните науки, на които моят приятел е дал подслон в главата си, той не позволява това да се забележи.

— Но преди малко аз го забелязах, когато даде тълкуванията за мъдростта на Али.

— Е, да, едно такова тълкувание му се изплъзва сегиз-тогиз. Обикновено той ги държи за себе си и това е похвално, защото има много тълкувания, които за да схване човек, трябва да кара на свой ред да му бъдат разтълкувани. Сега сигурно вече знаеш кои и какви сме ние двамата. Аллах е бил благосклонен към теб, като те събра с нас. Ние имаме петдесет храбри хаддедихнски войни при себе си и освен това ти долавяш от време на време един женски глас. Тази, която чуваш тогава да говори, е Ханнех, добре възпитаната повелителка на моята женска шатра, чиято красота и дружелюбие се числят към най-големите достойнства на Турция и всички персийски провинции. Аллах да й даде вечна младост и след това на мен и на нея угодна старост! А каквото иначе още искаш да знаеш, можем да ти кажем по-късно. Сега говори ти! Или по-добре аз да питам?

Ел Мюнеджи се позабави известно време с отговора, но като разбра по неколкократното прокашляне на хаджията, че е започнал да става нетърпелив, каза: