Отвъд

— Той вероятно е невинен. Може би ще ти разкажа още как стана всичко, защото пред Кара бен Немзи не е необходимо да държа тайните на светилището така строго заключени както пред други хора. Мисля дори, че старият щеше да ни предупреди, ако знаеше за предстоящата кражба. Не знам как си обясняваш като християнин неговото състояние — вероятно като болест, защото го нарече „болния“, — но аз като мюсюлманин съм убеден, че е обладан от духове, и то от добри, понеже всичко, което казва и върши е добро и благочестиво. Радва ме, че той се намира при вас, под сигурна закрила. При това положение, ако настигна „любимеца на великия шериф“, ще мога да постъпя с него, колкото ми е угодно строго, без да ми се налага да се съобразявам с невинния мюнеджи.

— Какво ще правиш с крадците, ако успееш да ги заловиш?

— Ще ги отведа в Мешхед Али.

— Имаш ли още някакъв въпрос, на който бихме могли да отговорим?

— Не. Ако се породи в мен още някой въпрос ще ти го задам при Бир Хилу, където отново ще се срещнем.

— Значи възнамеряваш да се отделиш от нас?

— Още сега, защото яздите твърде бавно за мен. Ти не искаш ли да избързаш пред кервана си и да ме придружиш? Едва ли е необходимо да те уверявам, че това ще ми бъде много приятно, ефенди.

— Позволи да остана при хаддедихните! Сега съм част от тях. А и винаги е било мой принцип да не се бъркам в неща, които стоят далеч от мен. Че светилището на Мешхед Али е ограбено, не ме засяга, а с Ел Гхани засега повече работа нямам. Следователно няма налице нито една причина да участвам в гонитбата на крадците.

— Имаш право, ефенди. Но довечера сигурно ще се видим при Бир Хилу?

— Да. Аз съм убеден, че ще намерим крадците като твои пленници.

— Сигурно, ако изобщо ги срещнем там.

— Няма къде да бъдат другаде. Заради водата трябва да се отправят нататък. И със сигурност ще останат там, защото са твърде слаби и изтощени да продължат ездата. Позволи да ти кажа само още едно, погрижи се да не побягнат, ако ви видят отдалеч да идвате!

— За това не помислих! Ние ще се стоварим върху тях като гръм. Аллах ми показа сега чрез теб правия път и аз няма да проявя лекомислието да им предоставя възможност за измъкване. Сега разреши временно да се сбогувам с вас.

Кхутаб ага повика водача и войниците си и препусна бързо. Виждахме ги още известно време да се появяват по височините на хълмовете и да се губят в падините, докато се отдалечиха толкова, че вече не можехме да ги различаваме. Тогава Халеф ми каза:

— Сихди, нямаше ли да е по-добре, ако беше изпълнил желанието му да яздиш с него?

— Защо?

— Защото сигурно нямаше да тръгнеш сам, а щеше да вземеш и мен. И после за нас щеше да е истинска наслада да видим как ще бъде прогонено високомерието на оня горделив разбойник, меканеца.

— Щеше ли да оставиш твоята Ханнех, Халеф?

— Защо не? Та нали щеше да се касае само за броени часове, а тя щеше да се намира под закрилата на моя син и петдесет храбри войни.

— Ако изчакаш тези броени часове, после ще имаш предостатъчно време да се освежиш с гледката на меканското смирение. А ако моята Еммех беше тук при мен, в Арабската пустиня, присъствието и на сто воини нямаше да ми даде основание да я напусна дори за час. Нашите съвместни преживелици трябва достатъчно да са те научили, че опасността се появява най-често неочаквано. Не, оставаме при твоята Ханнех. С Ел Гхани ще имаме време да говорим.

С това на желанието му бе сложен кръст. Срещата с персиеца беше доставила материал за увлекателен разговор и Халеф най-обстойно го разработи с Ханнех и своя син.

4. Шейх Тавил

Беше минало пладне и слънцето бе оставило зад себе си връхната точка на своята дневна дъга. Зноят достигна най-високата степен и трябваше да спрем, за да позволим на камилите кратък отдих.

Ел Мюнеджи не се пробуди, когато го вдигнахме от седлото, но интересно как не падна, когато го сложихме да седне върху проснатата за целта черга. Въпреки унеса явно имаше някаква душевна причина да влияе върху движението на тялото си. Докато стоеше като цяло напълно неподвижен, напомнящ издялана от дърво фигура, устните му от време на време мърдаха, сякаш имаше чибук в устата, и имитираха пушене. Това въздействаше забавно независимо от неговата достопочтеност.

Внезапно слепецът разпери ръце, като че искаше да се задържи. Посегнах бързо и го подкрепих, иначе щеше да падне. Той си пое дълбоко дъх, раздвижи глава, все едно искаше да се огледа и попита:

— Къде сме сега?

— На четири часа езда северно от Бир Хилу — отвърнах.

— Кои сте вие? Не сте моите спътници.

— Ние сме хаддедихните, които те извадиха сутринта от гроба.

Следвайки гласа ми, той отправи лъчистите си очи към мен и каза: