Отвъд

— Колко? — попитах, когато се бяхме подчинили на призива и не можехме да бъдем видени от приближаващите.

— Само трима са — гласеше отговорът. — Значи няма защо да се опасяваме.

— Въпросът не е само в броя на хората — подхвърлих аз.

— Откъде идват?

— От запад — осведоми ме водачът.

— Значи от кладенеца. От хората на персиеца ли са?

— Не, не са войници.

— Тогава имаме всички причини да бъдем сдържани. Колко близо са до нас?

— Само след две минути ще са тук.

— Ние тримата ще яздим срещу тях — ти, хаджи Халеф и аз. Другите ще останат тук и ще ни последват само ако чуят, че се стреля. На техните въпроси ще отговаряш ти. Казвай каквото си искаш, само не кои сме, откъде идваме и къде отиваме! Напред!

Завихме около камъните и видяхме ездачите на разстояние около двеста метра пред нас. Те спряха сепнато. Ние наподобихме същото, после поехме в бавен ход едни към други. Внезапно водачът каза изненадано:

— Машаллах! Високият бедави85 в средата го познавам. Това е Тавил, шейхът на бени кхалид.

— Той познава ли те? — попитах аз.

— Не. Виждал съм го само веднъж, но той мен — не.

— Какъв е характерът му?

— Груб, жесток, отмъстителен, но без притворство. Той е твърде горд за това и никога не изрича лъжа.

— Значи набързо ще приключим с него:

— Не си го мисли, а внимавай, ефенди! Тавил навярно не е сам в тази местност. Страх той не познава. Честен е като лъва, който известява с рева си, че идва, но веднага след гръмотевицата на неговия глас следва смъртоносният скок.

За по-нататъшни приказки нямаше време, защото бяхме стигнали толкова близо до бени кхалид, че трябваше да последва приветствието. Само че се питаше кой пръв ще го подхване — те или ние. Намерих само още време да кажа на водача да не поздравява пръв и ето че тримата ездачи спряха камилите си пред нас.

Средният от тях, значи шейх Тавил, беше, съгласно името, означаващо „голям по снага“, високо израсъл мъж със загоряло от слънцето лице, в чиито черти нямаше и помен от доброта. Той видимо очакваше, че първо ние ще поздравим. Понеже не го сторихме, плъзна гневно поглед по нас и ни се сопна:

— Е? Нямате ли усти? Или не знаете, че хората се поздравяват, когато се срещнат?

Видях, че на дребния Халеф му костваше усилие да остане спокоен при това обръщение. Но нашият Бен Харб си свърши нелошо работата, като отговори:

— За всяка среща са необходими две страни. Кажи думите си не само на нас, но и на вас, на себе си!

— Аллах да те задуши в приказките ти! Само глупците говорят за самите себе си. Аз изисквам поздрав от вас. Ако посмеете да ни оскърбите с отказ, помислете за последиците!

— Тук също има две страни! Нека почакаме върху кого ще се стоварят последиците!

Тавил посегна към пояса си, от който стърчаха дръжката на нож и топката на стар пищов, но му дойде по-добър ум и се обърна с пренебрежителен тон към своите спътници:

— Тези люде явно са изоставени от Аллах или идват от някой край, където грубостта се смята за учтивост. Тяхното незнание не може да ни оскърби, а само да ни омилостиви. Нека се отнесем със състрадание към тях!

След това отново отправи думите са към Бен Харб:

— Аз съм Тавил бен Шахид, прочутият шейх на бени кхалид, чийто чет край няма. Моята власт се простира по цялата пустиня и всичките й граници и никой враг не може да каже, че е спечелил победа над мен. След като ви съобщих в добротата си това, сега навярно и вие ще ми кажете кои сте. Сигурно си учил поне дотолкова?

— Учил съм да бъда учтив спрямо учтиви и изобщо да се държа към другите така, както те се държат към мен. И понеже ти ни каза кой си, ще задоволя твоята любознателност. Ние сме от племето бени солаиб и идваме от Джезирех.

Трябва да отбележа, че съгласно специални договори солаиб-бедуините никога не биват нападани от други племена, но затова пък са задължени винаги да се държат миролюбиво. Това е причината да не се ползват с репутацията на храбреци и не беше за чудене, че Тавил повдигна вежди и отговори с презрителна усмивка:

— Солаиб, а-а, солаиб! Това напълно обяснява вашата глупост. Аз ви познавам. Сто мъже от вашето племе не дават, макар и да изглеждат добре въоръжени, и една хилядна част от истински войн. Следствие страхливостта си вие се радвате на снизходителността на всички племена и следователно ще имате и нашата. Накъде сте тръгнали?

— Изпратени сме до Шакра да купим няколко камили за разплод.

— Значи имате пари у себе си?

— Да!

Радостно просветване плъзна по лицето на Тавил и той хвърли на спътниците си изразителен поглед Това беше доказателство, че действително ни смята за безобидни, безопасни хора, при които изобщо не е необходимо да прикрива намеренията си. Неговият план, да докопа парите ни, изглежда, бе готов, защото заговори:

— Щом се каните да вървите до Шакра, ще трябва да минете през територията на бени лам, с които се намираме във вражда. Те не бива да знаят къде съм в момента и понеже всички мараби солаиб са бъбриви жени, ще ви задържим, докато бъде изгладена разпрата ни с бени лам.