Отвъд стената на съня

Набързо облякъл се, Армитидж се завтече през градинките и улиците към сградите на университета. Пронизителният вой на алармената инсталация, монтирана в библиотеката, раздираше нощта. Отворен прозорец зееше в черно на лунната светлина. Това, което бе дошло тук, без съмнение бе успяло да се промъкне вътре, защото лаят — вече бързо прерастващ в страховита комбинация от вой и сподавено ръмжене — вече се чуваше отвътре. Нещо подсказа на Армитидж, че ставащото в сградата не е предназначено за случайни зрители, ето защо той властно спря тълпата, нареждайки на хората да се отдръпнат назад, а през това време отключи вратата на вестибюла. Сред присъстващите там зърна професор Уорън Райс и доктор Франсис Морган, пред които беше споделил някои от терзаещите го предположения и опасения, ето защо им махна с ръка да го последват. В този момент звуците, достигащи от вътрешността на зданието, утихнаха, ако не се брои кучешкият вой; тогава обаче Армитидж забеляза в храстите цяло ято козодои, надаващи дяволски ритмични крясъци, сякаш в унисон с диханието на умиращ човек.

Сградата бе пропита с отвратителна воня, твърде добре позната на доктор Армитидж, и тримата се устремиха през вестибюла към малката читалня, откъдето се чуваше ниското скимтене. В първата секунда никой не се осмели да включи осветлението, ала в крайна сметка Армитидж събра сили и щракна ключа. Един от тримата — не се знае кой — силно закрещя, щом зърна онова, което лежеше простряно на пода пред тях сред разхвърляните в безпорядък столове и преобърнатите маси. По-късно професор Райс разказваше, че за миг напълно изгубил съзнание, но като по чудо успял да се задържи на краката си.

Съществото, което лежеше сгърчено на земята сред зловонна локва жълто-зелена гной, лепкава като катран, достигаше почти два метра и седемдесет сантиметра на дължина, като кучето пазач бе съдрало цялото му облекло и голяма част от кожата и плътта му. То бе още живо, но се разтърсваше от безмълвни и внезапни конвулсии, а гръдният му кош се издигаше в пълен синхрон с безумните крясъци на чакащите отвън козодои. Късове от дрехите на създанието и парченца кожа от ботушите му се валяха из цялата стая, а съвсем близо до прозореца (където вероятно е била захвърлена) се валяше празна платнена торба. До масата в центъра на помещението на пода се виждаше револвер, а впоследствие по вдлъбнатия, неизлязъл от гилзата куршум можеше да се разбере защо не е бил произведен изстрел. Всички останали подробности бяха напълно засенчени от съществото, лежащо на пода. Би било банално да се твърди, че описанието му е невъзможно, ала трябва да се изтъкне, че онези, чиито представи твърде тясно са свързани с обичайните за Земята жизнени форми и трите известни ни измерения, много трудно биха успели да си го представят. Отчасти това създание бе несъмнено човекоподобно — ръцете и главата му много приличаха на човешките, а козеподобното лице с неизразена брадичка носеше характерния отпечатък на семейство Уейтли. Торсът и долната част на тялото обаче представляваха загадка от гледна точка на тератологията86, като по всяка вероятност единствено дрехите позволяваха на отвратителната твар да се придвижва по земята, без да наранява долните си крайници.

Над кръста изчадието бе наполовина антропоморфно, макар че гърдите му, където още се впиваха ноктите на побеснялото куче, бяха покрити с плочеста кожа, наподобяваща тази на крокодил или алигатор. Гърбът бе осеян с жълти и черни петна, напомнящи люспите на някои змии. Под кръста обаче работите стояха значително по-зле — тук всяко сходство с човешкото изчезваше и започваха най-странните и безумни фантазии. Кожата му бе покрита с гъста черна козина, а от коремната област уродливо висяха дълги сиво-зелени пипала, чиито червеникави усти смукала бавно се отваряха и затваряха. На всяко от бедрата, дълбоко потопени в розовата ресничести орбити, се виждаха бегли подобия на огромни очи; а вместо опашка съществото имаше нещо като хобот, състоящ се от пурпурни пръстени, който според всички признаци представляваше недоразвито гърло или уста. Крайниците — ако не се брои покриващата ги гъста козина — наподобяваха задните крака на праисторически гущер; те завършваха с набраздени от вени и капиляри месести възглавнички, които не бяха нито лапи, нито копита. При дишането на създанието опашката и пипалата му периодично променяха цвета си, сякаш подчинявайки се на някакъв цикличен процес. Появяваха се нюанси на зелено — от нормално зеленото до нечовешко сиво-зеленикаво; на опашката това се проявяваше в редуването на жълто с мръсно сиво-бяло по участъците, които разделяха пурпурните пръстени. Кръв не се забелязваше — единствено зловонна, зеленикавожълта сукървица, която се процеждаше на тънки струйки на пода.