Отвъд стената на съня

Хауърд Филипс Лъвкрафт ОТВЪД СТЕНАТА НА СЪНЯ

Отвъд стената на съня

Усещам известно наклонение към спане.1

Уилям Шекспир

Често съм се питал защо голяма част от човечеството продължава да се вълнува от колосалната значимост на сънищата и онзи тайнствен свят, към който принадлежат. Нали нощните ни видения — като изключим сензационните теории на Зигмунд Фройд и елементарния им символизъм — не са нищо повече от бледо, нерядко фантастично отражение на преживяното от нас в будно състояние? Не може да се отрече обаче, че понякога сънищата ни са белязани от приглушени отгласи с чужд, неземен, безтелесен характер, който не подлежи на обикновена интерпретация и чието тревожно въздействие ни загатва, че можем — макар и за миг — да надзърнем в сферата на менталното; сфера, която е не по-малко значима от физическия живот, макар и да е отделена от него с непреодолима (поне в повечето случаи) преграда. От собствен опит зная, че по време на сън може и да губим земните си усещания, ала за сметка на това се пренасяме в друга, безтелесна реалност, чиято природа коренно се различава от всичко онова, което познаваме. Само смътни, загадъчни и фрагментарни спомени остават в паметта ни след момента на пробуждането; тези спомени ни предоставят богат материал за спекулации и предположения и в същото време — никакви доказателства, които да ги подкрепят. Можем само да гадаем дали в света на сънищата материята е също тъй стабилна и непрекъсната, както в нашия свят, и дали времето и пространството съществуват по същия начин, както ги възприемаме по време на будното си пребиваване на Земята. А понякога започвам да си мисля, че това не толкова материално битие е нашият истински живот и че суетното ни присъствие на тази планета е вторичен, случаен и даже илюзорен феномен.

Или поне така разсъждавах през зимата на 1900-1901 година, когато в психиатричната болница, където работех (и живеех, тъй като бях лекар стажант), постъпи пациент, чиято история продължава да обсебва мислите ми. Според болничната документация името му беше Джо Слейтър — или Слаадер, както вероятно са се наричали предтечите му — и на външен вид изглеждаше като типичен жител на планините Катскил2; един от онези особени, отблъскващи потомци на примитивното колониално селячество, чиято близо тривековна изолация бе довела до варварска деградация, ярко контрастираща с прогреса на събратята им от по-гъстонаселените райони. За тези изродени дегенерати от северните щати, които напълно съответстват на южняшкото определение „бяла измет“, закон и морал не съществуват, а общото ниво на интелекта им неслучайно е най-ниското сред всички слоеве на коренното американско население.

Понеже имаше слава на доста опасен тип, Джо Слейтър беше въдворен в болницата под бдителния надзор на четирима полицаи, ала за голяма моя изненада не успях да открия нищо заплашително у него по време на първата ни среща. Беше висок — ръстът му значително надвишаваше средния — и определено не страдаше от недостиг на физическа сила, ала като цяло приличаше по-скоро на безобиден глупак с бледите си воднисти очички, неподдържаната си, нелепо стърчаща във всички посоки жълтеникава брада и апатичната отпуснатост на дебелата си долна устна. Никой не знаеше точната му възраст, защото сред хората от неговата прослойка не бе прието да се водят семейни архиви, а и самите семейни връзки на планинците често имат краткотраен и непостоянен характер; оплешивяващото му чело обаче и изгнилите му зъби накараха главния хирург на болницата да предположи, че е на четирийсет-четирийсет и няколко години.

От съдебномедицинските документи узнахме всичко, което бе събрано по неговия случай. Този човек — бродяга, ловец и трапер — открай време бе изглеждал причудлив и странен в очите на примитивните си съплеменници. Имал навика да спи по-дълго от обичайното и да разказва такива необичайни истории непосредствено след събуждането си, че всявал страх дори в сърцата на лишените от въображение планинци. Изказът му също бил извънредно особен и дори неестествен — той говорел единствено на родния си изкривен диалект и характерът на речта му бил толкова мистичен и див, че никой не можел да го слуша без нарастващо предчувствие за тревога. Нерядко в тези случаи и самият Слейтър бил не по-малко смаян, изплашен и объркан от слушателите си, обаче забравял всичко от казаното — или поне онова, което го подтиквало да заговори пред съплеменниците си — в рамките на час след пробуждането си. Тогава изпадал в онова безразлично, овчедушно и мудно състояние, характерно за повечето обитатели на Катскил.