Отвъд стената на съня

Както изглеждаше, с течение на времето честотата и интензитетът на сутрешните му припадъци постепенно нараствали, докато не довели до ужасната трагедия, заради която Слейтър бе арестуван от пазителите на реда и месец по-късно — въдворен в нашата болница. След дълбок сън, започнал под влиянието на изпитото уиски в пет часа следобед предишния ден, траперът внезапно се събудил по пладне и взел да надава такъв ужасяващ нечовешки вой, че съседите тутакси се струпали пред мръсната барака, където живеел с неописуемите си роднини. Слейтър се втурнал навън сред снега, вдигнал ръце към небето и започнал да подскача във въздуха, като през цялото време крещял как трябвало на всяка цена да достигне някаква голяма сграда със сияещи стени, покрив и под, откъдето се носела необикновена музика. Когато двама мъже със среден ръст се опитали да го удържат, той им оказал съпротива с маниакална сила и ярост, крещейки за желанието си да открие и убие нещо, което „сияе, тресе се и се смее“. В края на краищата ловецът успял да повали единия си противник с неочакван мощен удар, след което се нахвърлил и върху другия; по това време вече бил изпаднал в някакъв чудовищен кръвожаден екстаз, а виковете му, че „ще се издигне високо във въздуха и ще изпепели всичко, което се изпречи на пътя му“, ехтели с демонична ожесточеност наоколо.

В този момент роднините и съседите се разбягали в паника, а когато най-безстрашните дръзнали да се завърнат, заварили страховита картина. От Слейтър нямало и следа, а на мястото на жертвата му върху снега безмълвно вдигало пара неузнаваемо кърваво месиво, което само допреди час било живо човешко същество. Никой от планинските жители не се осмелил да поеме в търсене на жестокия убиец; вероятно те тайно са се надявали той да издъхне от студ и глад сред суровата пустош, обаче само след няколко дни дочули пронизителния му вой от една затънтена клисура. Така разбрали, че по някакъв начин траперът е успял да оцелее и че трябва по един или друг начин да вземат необходимите мерки, за да се предпазят от него. Местните набързо сформирали въоръжен отряд, към който впоследствие се присъединили и полицаи от най-близкия участък, след като един от пазителите на реда случайно се натъкнал на издирващата група и бил уведомен за убийството, извършено от изпадналия в умопомрачение Слейтър.

На третия ден от търсенето убиецът бил открит в несвяст в една дървесна хралупа; служителите на закона незабавно го отвели в най-близкия затвор, където с обвиняемия се заели експерти алиенисти3 от Олбъни. Слейтър им разказал простичка история. Но собствените му думи един следобед заспал след консумацията на порядъчно количество алкохол. Когато се събудил, открил, че стои в снега пред бараката си с окървавени ръце, а в краката му лежи обезобразеното тяло на неговия съсед Питър Слейдър. Шокиран и потресен, траперът се втурнал към гората, опитвайки се да избяга колкото се може по-далеч от местопрестъплението, отговорността за което без никакво съмнение тежала на неговата съвест. Като се изключи това, не знаел нищо повече; въпреки настойчивия разпит, на който бил подложен от алиенистите, те така и не могли да изкопчат нищо повече от причудливия здравеняк.

Онази нощ Слейтър спал спокойно и на следващата сутрин се събудил без никакви странности… с изключение на някои изменения в изражението на лицето му. Според доктор Барнард, който наблюдавал задържания, в бледосините му очи се появил някакъв особен блясък, а отпуснатите по-рано устни били свити в някакво смътно подобие на осъзната решимост. По време на последвалия разпит обаче траперът отново изпаднал в характерната за планинците от Катскил апатична вялост и само повторил показанията си от предишния ден.

На третата сутрин Слейтър за първи път бил връхлетян от психотичен пристъп. След като се събудил от неспокоен сън, той изпаднал в такава безумна, бясна ярост, че се наложило да бъде озаптяван от четирима санитари, докато му сложат усмирителната риза. Алиенистите се отнесли с изключително внимание към всяка дума, изкрещяна от задържания, и научното им любопитство достигнало неподозирани висини след невъобразимия контраст между чутото в затворническата килия и свидетелските показания на роднините и съседите на трапера. Неистовото му бълнуване продължило около четвърт час — четвърт час, в който Слейтър говорел на неподражаемия си диалект за колосални здания от светлина, необятни космически пространства, удивителна музика и призрачни планини и долини. Най-голямо внимание обаче планинецът отделил на тайнственото сияйно същество, което се тресяло и му се присмивало. Това гигантско неведомо създание било негов страшен враг и повече от всичко на света Слейтър копнеел да го погуби в името на възмездието. За да постигне тази цел, трябвало да се рее сред бездните на пустотата, изпепелявайки всяко препятствие, което се изпречи на пътя му.