Отвъд стената на съня

От начина, по който Слейтър говореше за взаимоотношенията им, предположих, че в този фантастичен свят двамата са били равнопоставени и че самият трапер е бил сияйно същество от същата раса, към която е принадлежал и неговият враг. Това впечатление се потвърждаваше и от често повтаряните думи за полета през пространствата и изпепеляването на всичко, което би застанало на пътя му. Тези концепции обаче бяха пресъздадени с такива груби, недодялани и диалектни изразни средства, че ме тласнаха към едно крайно любопитно заключение — ако този свят на сънищата наистина съществуваше, то за предаването на мисли в него не се използваше вербална комуникация.

Възможно ли бе душата от сънищата, вселявайки се в това човешко тяло, отчаяно да се опитва да разкаже за себе си и за неща, които запъващият се език на простодушния планинец просто не е способен да изрази? Възможно ли бе да стоя на прага на грандиозно откритие, което да ми разбули тази тайна, ако само се науча да дешифрирам загадъчните знаци? Не споделих нищо за това пред старшите лекари, защото средната възраст е склонна към скептицизъм и цинизъм и трудно възприема новите идеи. Особено след като директорът на болницата бе отбелязал (в типичния си покровителствен маниер), че съм преуморен и съзнанието ми се нуждае от почивка.

От доста време в мен се затвърждаваше убеждението, че мисловният ни поток представлява движение на молекули и атоми, което може да се преобразува както в лъчиста енергия, така и в топлина, светлина или електричество. Тази увереност ме наведе към размишления за възможностите на телепатията, или мисловното общуване, с помощта на съответната апаратура. През последната си година в колежа бях проектирал и изготвил едно експериментално устройство, използвайки приемник и предавател от безжичен телеграф. Бях го изпробвал с един колега, ала след като не получихме задоволителни резултати, прибрах апарата заедно с други свои разработки с идеята да го доусъвършенствам в бъдеще. Сега, воден от желанието да проникна в енигматичната сънна вселена на Джо Слейтър, реших отново да се обърна към някогашното си изобретение и пожертвах няколко дни, за да направя нужните подобрения и да го приведа в работно състояние.

Щом бях готов, не пропуснах нито един случай да изпитам приспособлението си. При всеки пристъп на Слейтър аз прикрепях предавателя към неговото чело, а приемника — към моето, и започвах да регулирам деликатните настройки в хипотетичния диапазон на вълните на интелектуалната енергия. Разбира се, нямах никаква представа как мисловните впечатления — ако бъдат успешно предадени — ще възбудят съответните импулси в моя мозък, ала бях сигурен, че ще съумея да ги отделя и разтълкувам. Ето защо продължих да провеждам безрезултатните си експерименти, без да информирам никого за техния характер.

Никога няма да забравя онова, което се случи на двайсет и първи февруари 1901 година. Когато се връщам към този момент в спомените си, осъзнавам колко нереално изглежда всичко и започвам да се съмнявам дали пък старият доктор Фентън не е бил прав относно собственото ми състояние на преумора и превъзбуденост… Спомням си как той ме изслуша с голяма симпатия и търпение, даде ми успокоително за нервите и ми препоръча да се възползвам от шестмесечния платен отпуск, който щял да ми предостави, считано от следващата седмица.

В онази съдбовна нощ аз бях неимоверно развълнуван и напрегнат, защото — въпреки чудесните грижи в болницата — Джо Слейтър явно умираше. Дали заради загубата на онази свобода, на която се е радвал в планинската пустош, дали заради разстроената му, объркана психика, но резултатът си беше налице. Пламъчето на жизнените му сили едва мъждукаше в недрата на физическото му естество. Планинецът потъна в предсмъртна полудрямка, която с падането на здрача неусетно прерасна в неспокоен сън.

Реших да не затягам ремъците на усмирителната му риза, докато спи, защото клетникът бе твърде слаб, за да застраши безопасността ми. Дори и да изпаднеше в един финален пристъп, преди да издъхне, едва ли щеше да представлява опасност за мен. Наместо това свързах неговата и моята глава посредством приемника и предавателя на създаденото от мен устройство с надеждата за първи и последен път да получа някаква трошичка информация от света на сънищата за малкия отрязък от време, който ми бе отпуснат. Освен нас двамата в стаята присъстваше и един санитар — не особено интелигентен младеж, който нямаше и бегла представа за същността на изобретението ми и нямаше никакво намерение да се намесва в действията ми. С всеки следващ час главата му започваше да клюма, ала нямах никакво намерение да го будя. Усещах как и аз започвам да се унасям, навярно под влиянието на ритмичното дишане на двамата спящи, единият от които беше здрав, а другият — умиращ.