Отвъд стената на съня

На прага стоеше човек с толкова необичайна външност, че замалко да извикам от изненада. Собственикът на къщата се оказа възрастен мъж с бяла брада, чийто лик и телосложение бяха, меко казано, респектиращи. Той бе висок на ръст — над метър и осемдесет — и въпреки напредналата си възраст изглеждаше здрав, мускулест и енергичен. Гъстата му дълга брада почти напълно скриваше лицето му, което имаше неправдоподобно румен и свеж вид. За моя изненада то почти не бе прорязано от бръчки, а над челото му падаха гъсти като на младеж коси. Очите му — които бяха сини и сякаш налети с кръв — ме гледаха изпитателно. Ако не беше толкова занемарен и неподдържан, този човек би изглеждал не само впечатляващо, но и даже благородно; сега обаче впечатлението, което създаваше, бе толкова отблъскващо, че нищо не можеше да го компенсира. Одеждите му бяха в такова окаяно състояние, че изобщо не можех да определя с какво е облечен; това бе просто купчина дрипи, изпод които стърчаха чифт тежки ботуши. Що се отнася до нечистоплътността на непознатия, тя не се поддаваше на никакво описание.

Внезапната поява на този човек, както и страхът, с който ме изпълваше странната му външност, неволно ме накараха да очаквам известна грубост от негова страна. Ето защо бях сериозно изненадан, когато той дружелюбно ми направи знак да седна и заговори с немощен старчески глас, пропит с топло гостоприемство и разтапяща любезност. Възрастният мъж имаше доста своеобразен изказ — изразяваше се на онази примитивна, архаична разновидност на един от характерните за Нова Англия диалекти, която смятах за отдавна изчезнала. Докато говореше, аз седях срещу него от другата страна на масата и се вслушвах не само в смисъла на думите му, но и в начина, по който си служеше с тях.

— Свари те дъждът, а, млади ми господине? — смигна ми ухилено той. — Възрадостно е, че си бил толкова близко и си съобразил да се подслониш под моята стряха. То аз нещо малко бях позадрямал, иначе щях тозчас да те дочуя. Отдалече ли прииждаш? Откакто спряха дилижанса за Аркхам, тук рядко можеш да се натъкнеш на другоземец.

Отвърнах, че съм тръгнал към Аркхам, и се извиних, задето бях влязъл в дома му непоканен. Старецът само махна усмихнато с ръка и продължи:

— За мене е възрадостно да те съзра, млади ми господине. Както ти изрекох, тук рядко наминават другоземци и аз нямам с кого да си побъбря. Нещо ми се счува, че си от Бостън, нали? Моя милост там ни веднъж не е пристъпвал, ала тозчас мога да разпозная градския обитател. През осемдесет и четвърта имахме тука един даскал в училището, ала по някое време взе, че се запиля нанякъде човечецът и оттогава ни вест, ни кост от него…

Тук събеседникът ми някак странно се изкикоти, но когато го попитах защо, не ме удостои с отговор. Съдейки по всичко, стопанинът на къщата се намираше в доста весело разположение на духа и не криеше странностите си, за които човек можеше да се досети още от вида и състоянието на облеклото му. Докато го наблюдавах, възрастният мъж продължи да ми говори със същата дружелюбна словоохотливост. По някое време се осмелих да го попитам откъде се е сдобил с толкова рядко и ценно издание като „Доклад на Конгоанското кралство за съседните страни“ на Филипо Пигафета. За мое облекчение, въпросът ми изобщо не го смути и той охотно се впусна в подробни обяснения.

— А, зърнал си оная африканска книжка! През шейсет и осма я купих от капитан Ебенизър Холт — оня същия, дето загина във войната.

Щом чух това, мигом се наежих и се вторачих изпитателно в събеседника си. По време на генеалогичните ми проучвания вече на няколко пъти се бях натъквал на името на капитана, но все в документи от предреволюционния период. Навярно домакинът ми бе в състояние да ми помогне в работата ми, помислих си аз, ето защо го помолих да ми разкаже повече. Той сякаш само това и чакаше.

— В продължение на много години старият Ебенизър плаваше на един сейлъмски търговски кораб и почти във всяко пристанище си изнамираше прелюбопитни работи. Доколкото си възпомням, попаднал на тая книжка в Лондон, докато скитосвал из тамошните дюкянчета. Гостувам му аз един ден в къщата му на хълма (по онова време въртях търговия с коне), и опала! — изневиделица съзирам тая книжчица. Захванах се да я разглеждам и картинките вътре толкова ме възрадваха, че в края на краищата му я откупих. Възхитителна книжка! — възкликна той с грейнало лице и добави: — Само да си изнамеря очилата…

Старецът затършува из парцаливите си дрипи и извади отнякъде чифт изключително старинни и добре запазени очила с мънички осмоъгълни стъкла и стоманени рамки. Нагласи ги на носа си, вдигна книгата от масата и започна нежно да я прелиства.

— Старият Ебенизър поназнайваше туй-онуй на латински, ала аз ни думица не разбирам. Двама-трима даскали са ми чели по мъничко от нея, както и пастор Кларк, ама той, клетникът, нали взе, че се удави в езерото… Ти, млади ми господине, от латински отбираш ли?