Коленичи върху седлото на своето спокойно животно с обърнато към слънчевия изгрев лице и започна да изрича Фатиха, първата сура на Корана, която е предписана на вярващите за всички важни начинания. След това подкарах моята бишаринхеджин в галоп, за да достигнем възможно по-скоро Двореца на духовете.
В продължение на почти два дни спазвахме южна посока. Малкият запас от провизии и вода, разчетен само за един ден, отиваше, въпреки постенето, към своя край и бе време да достигнем целта на нашата езда.
Който си представя пустинята като някоя голяма равнина, изпълнена само с пясък, се намира в заблуда. Пред нас постепенно се извисиха острите, фантастични контури на една планинска верига, между чиито предхълмия водеше дирята, служеща ни като пътеуказател. От час на час тя ставаше все по-тясна и тъкмо заобикаляхме един скалист издатък, Али спря животното си и с обичайното „Еоаххх“ му даде заповед да коленичи. Веднага последвах примера му — трябва да си имаше причина да не се показва.
— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Виждаш ли гума ей там, сихди?
Проследих с поглед протегнатата му ръка. Пред нас лежеше широка кръгла долина, обхваната от стръмно извисяващи се планински стени. Точно срещу нашия наблюдателен пункт, на приблизително три четвърти час път, върху зъберите на ррас се издигаше една странна зидария. Към нея нагоре се бе устремила една дълга колона ездачи. Взех далекогледа и разпознах нашия керван. Воден и пазен от разбойниците, той постепенно изчезна зад древната, порутена порта. Планът беше бързо съставен. Не биваше да се показваме и поради това трябваше да заобиколим откритата котловина.
— Назад, Али, това е Ел Каср, трябва да стигнем до него по обиколен път!
Пътят, по който сега поехме, беше калпав, направо отвратителен. Трябваше да побързаме да стигнем мястото преди наближаващото спускане на мрака. Носехме се по тесни странични оврази, по диви и голи клисури, прехвърляхме стръмни планински хребети, сякаш хиляди джинове ни гонеха към гибелния Дворец на духовете. В основата си нашето начинание беше малко необмислено. Но, както вече казах, Кофла ага не можеше да ми вдъхне никакъв страх и открито признавам, дори се радвах на предстоящото приключение. Разчитах на нашите добри оръжия и на своето щастие, което до момента не беше ме напускало и в най-критични ситуации. На храбростта на Али можех гарантирано да се осланям. Откакто знаеше, че Ел Каср не е обитаван от духове, а от хора, изгуби всякакъв страх към двореца.
Сега се спускахме по една тясна вади29, чието дъно бе обрасло с острата, режеща трева еспарто. Наблизо трябваше да има вода. И наистина, когато излязохме от ъгъла, който долината описваше, насреща ни проблесна жадуваният елемент. Това беше биркет, малко езеро, каквито се срещат тук-там из пустинята и имат вода само за кратко време, а през останалата част от годината са празни и пресъхнали.
И нещо друго забелязах: бяхме достигнали Ел Каср. Вади имаше една много дълга, но броени лакти широка странична клисура, едната страна на която се изкачваше почти отвесно до зидовете на замъка. Точно заради тази стръмнота не можехме да бъдем видени отгоре. Навлязохме в клисурата. Не бяхме напреднали кой знае колко, когато Али посочи нагоре.
— Виждаш ли ел бюдж, големия брадат лешояд, с неговите жени и деца, ефенди?
Цяло ято лешояди се беше дигнало над нас, а след броени крачки намерихме клисурата гъсто осеяна с оглозгани и избелели кости. Бяха човешки и вероятно, помислих си с тръпка на ужас, останките на нещастните камилари, пленявани в пустинята, откарвани към Ел Каср и бутани от скалите в бездната. Ето кое значи лежеше в основата на преданието за ел бюдж, могъщия брадат лешояд, който се виел над Двореца на духовете!
Излитането на птиците можеше да издаде нашето присъствие. Трябваше да почакаме, докато се успокоят. Насочих животното си към един процеп, който забелязах в скалистата клисура. Слязох и тъкмо се канех да прегледам отвора, когато от него излезе един мъж, носещ два меха от кожата на суданска коза. Сигурно имаше намерение да отиде до биркет за вода. В миг го пипнах за гърлото и го склещих така силно, че не бе в състояние звук да издаде, а в следващата минута лежеше вързан на земята. После опрях камата на гърдите му.
— Слушай какво ще ти кажа, човече! Опиташ ли да се отбраняваш, или с един звук само да изречеш лъжа, тази стомана ще те прати надолу в Джехенната!… Кофла ага в Ел Каср ли живее?
— Да, сихди — простена той, изпълнен със страх.
— При него ли е Рахил, дъщерята на Манасе Бен Арахаб?
— Да.
— През тази цепнатина ли се стига до Двореца?
— Да.
— Колко мъже сте?
Той се поколеба с отговора, но едно леко бодване подпомогна добрата му воля.
— Двайсет и четирима.
— Къде е сега агата?
— В своя диван.
— А другите?
— При плячката.
— Къде?
— Недалеч оттук.
— Закълни се в брадата на Пророка, че си казал истината!
— Заклевам се!
— Стани и ми показвай пътя. Ако си покорен, нищо няма да ти се случи, но направиш ли и най-малкия опит за предателство, изгубен си! Къде са пленниците?
— Затворени са.
— Добре. Изкачвай се сега напред!