Пактът „Касандра“

— Стъпи на нея, Джак! — каза Смит, когато видя, че космическият кораб достигна рампата, която влизаше в бункера.

Райли го послуша. Той форсира джипа и се изстреля на рампата, точно когато совалката изчезна вътре.

— Джон!

Но Смит вече бе скочил и тичаше към бункера. Беше изминал две трети от пътя, когато усети как рампата потръпна и започна бавно да се издига. Като тичаше с максималната възможна бързина, той стигна до края и видя, че се намира на десет фута от пода на бункера. Смит пое дълбоко дъх и скочи. Приземи се тежко, после се претърколи. Както лежеше по гръб, видя как рампата бавно се вдига и скрива небето, след това се затваря и запечатва.

Смит стана на крака, обърна се и видя пашкула — огромен бял червей, осветен от прожекторите. Вътре се виждаше сянка, която замръзна на място и бавно се обърна към него.

* * *

Доктор Карл Бауер наблюдаваше приземяването на совалката. Погледна нагоре към рампата. За миг му се стори, че нещо пада от нея, но бързо пропъди тази мисъл, когато я видя да се затваря с трясък. Бункерът беше запечатан.

— Контрол, тук Бауер.

— Тук контрол, докторе — обади се техникът. — Всичко наред ли е?

— Да. Започвам съединяване на пашкула с орбиталния комплекс. След като доктор Рийд излезе, ще запечатам люка. Разбрано?

— Чухме ви, докторе. Желаем ви успех.

* * *

През пластмасата Смит видя как силуетът на Бауер става все по-неясен. Ученият се движеше напред по тръбата. Като внимаваше докторът да не го види, той тръгна към совалката и изведнъж забеляза идеално кръгло отвърстие в бетона. След това видя още едно. После много други. От тези дупки излизаха тръбите с газ, който щеше да подхрани пламъците.

* * *

На полетната палуба Дилън Рийд седеше привързан за стола на командира, докато светлината на конзолата му даде знак, че системите на орбиталния комплекс са изключени. Спускането беше изнервящо. На Кейп Канаверал Рийд бе виждал компютърни симулации на извънредни ситуации, в които НАСА приземяваше кораби — толкова точно, че можеше да ги приземи и върху монета, ако се наложеше. Спомни си как с усмивка на уста бе отбелязал колко хубаво е това. А наум си беше казал: „Да. Неколкостотин галона остатъчно високооктаново гориво на борда на десетгодишен кораб, построен с голяма икономия на средства.“ Все пак по някакво чудо и компютрите, и орбиталният комплекс се бяха справили отлично.

Рийд се отвърза, стана от стола и тръгна надолу по стълбата към средната палуба. Хвърли бърз поглед към вратата на тунела към космическата лаборатория. Запита се дали Мегън Олсън по чудо не е останала жива. Но това нямаше значение. Тя вече никога нямаше да види Земята.

По време на спускането Рийд бе оставил каналите за свръзка изключени. Не можеше да понесе жалните въпроси на Хари Ландън и демонстрациите на загриженост. Освен това, не искаше да го разсейват от предстоящата задача. Той застана пред изходния люк и набра кода за изхвърляне на болтовете. Но люкът трябваше да бъде отворен отвън.

Рийд погледна към джоба на панталоните си, където бе прибрал шишенцето с вариолата. Изведнъж изпита силно желание да се отърве от него.

„Хайде!“ — нетърпеливо си повтаряше той.

Усети как совалката леко се наклони. След това още веднъж. Представи си, че чува свистенето при скачането на пашкула с орбиталния комплекс. Тревожно погледна дисплея над главата си. Появи се зелена светлина, която показваше, че скачването е приключило.

Рийд тъкмо сменяше честотите на радиото в костюма си, когато изведнъж люкът се отвори, капакът се вдигна и той се озова лице в лице с облечения в защитен костюм доктор Карл Бауер.

— Ти! — извика Рийд.

* * *

Според първоначалния план Бауер трябваше да изчака, докато Рийд мине през камерата за обеззаразяване. Но тъй като Ричардсън и Прайс вече ги нямаше, Бауер бе решил на своя глава да подобри схемата си. С помощта на лостовете в контролното табло на пода на пашкула той го повдигна така, че отвореният му край да се закачи за совалката. След като постави печатите, Бауер си даде една секунда, за да влезе в новата си роля, и отвори люка. Почти се усмихна, когато видя облекчението, изписано на лицето на Рийд.

— Какво правиш тук? — попита Дилън Рийд. — Какво се е случило?

Бауер му направи знак да отстъпи назад, за да може да влезе в совалката.

— Ричардсън е мъртъв — направо заговори той. — Прайс също.

— Мъртви? Но как…

Бауер започна да плете лъжи.

— Президентът знае за вируса.

Дори през защитната маска се виждаше, че лицето на Рийд е пребледняло.

— Това е невъзможно!

— Вярно е — отговори Бауер. — Слушай ме сега. Все още има начин да се измъкнем. Слушаш ли ме?

Рийд кимна и шлемът му подскочи.

— Добре. А сега ми дай пробата.

— Но как ще…

— Ще се измъкнем? Чуй ме, Дилън. Нямам представа доколко са осведомени Кастила и хората му за Ричардсън и Прайс. Може би дори вече са те свързали с тях. Не можем да допуснем да ни се случи същото, което и на тях. Започнат ли да те претърсват, всичко е свършено. Но мен няма да посмеят да докоснат с пръст.

— А с мен какво ще стане? — попита Рийд разтревожен.