Пактът „Касандра“

— Пътуват натам — Киров направи пауза. — Чували ли сте за нашите моторизирани отряди? — след като Смит поклати глава, той продължи: — За разлика от вашите специални части на ФБР ние предпочитаме да изпращаме нашите под прикритие. Те се обличат като търговци, зарзаватчии, улични работници — когато успееш да ги разпознаеш, вече е късно.

— Да се надяваме, че не е.

През огледалното стъкло на прозореца Смит видя гарата — масивна сграда от XIX век. Той се стегна, когато шофьорът направи остър завой и рязко спря пред главната сграда. Скочи на крака, докато микробусът още се люлееше.

Киров го хвана за ръката.

— Щурмовият отряд има снимката на Ярдени. Ако е възможно, ще го заловят жив.

— Имат ли и моята, за да не ме застрелят погрешка?

— В интерес на истината — да. Но при всички случаи стойте близо до мен.

Тримата минаха тичешком под галерията с колони, украсени с орнаменти, и влетяха в чакалнята. Интериорът напомни на Смит музей — всичко беше от полиран гранит, имаше барелефи и три масивни стъклени купола. Неколцина пътници стояха наоколо, но шумът от стъпките напомняше далечен тропот на стадо. В средата имаше обширно пространство, запълнено с редици от пейки; отстрани бяха разположени магазинчета за сувенири, щандове за безалкохолни напитки и будки за вестници. Повечето още бяха затворени. Смит погледна към голямото черно табло с разписанието на пристигащи и заминаващи влакове, което висеше от тавана.

— Колко са пристигналите влакове?

— Имаме късмет — отговори Лара Телегина. — Този е единственият. Но след двадесет минути пристигат влаковете от близките градчета. Гарата ще се изпълни с народ.

— На кой коловоз е нашият влак?

Тя посочи надясно.

— Ето там. На седемнадесети.

Те се затичаха към вратите, които водеха към коловозите.

Смит се обърна към Киров и каза:

— Не виждам никого от вашите хора тук.

Киров почука по пластмасовата слушалка в ухото си.

— Повярвайте ми, тук са.

Въздухът по платформите тежеше от дизелови изпарения. Смит и останалите профучаха край електрически локомотиви в оранжево и сиво, които стояха на коловозите си. Насреща им се движеше поток от хора. Те отстъпиха встрани и започнаха да се вглеждат в лицата.

— Отивам да потърся някой кондуктор — каза Телегина. — Може би ако му покажа снимката на Ярдени, ще си го спомни.

Смит продължи да се взира в минувачите, които бързаха край него. Лицата им бяха подути от сън, раменете — увиснали под тежестта на куфарите и пакетите, овързани с ремъци и въжета.

Той се обърна към Киров.

— Пътниците са малко. Тези трябва да идват от последните вагони. Онези, които са пътували в първите, са вече в гарата!

* * *

Иван Берия стоеше пред будка за вестници, която току-що бе отворила. Остави няколко копейки в чинийката и взе един вестник. Облегна се на една от колоните и зае позиция, така че да наблюдава входа към мъжката тоалетна.

Като се вземеха предвид ръстът и теглото на Ярдени, а също така дозата бавно действаща отрова, която се съдържаше в брендито, Берия сметна, че едрият охранител няма да излезе жив от тоалетната.

Очакваше всеки момент някой да изтича навън и да изкрещи, че вътре има мъж, на когото му е прилошало.

Но нищо подобно: Ярдени излезе от тоалетната с доволно изражение и като последния селяндур опипа ципа на панталоните си, за да провери дали го е затворил.

Берия пъхна ръка в джоба на палтото си и стисна своя деветмилиметров „Таурус“, когато вниманието му бе привлечено от мъж, облечен в престилка на чистач, който изсипваше едно кошче за боклук в количката си. Проблемът беше, че в мига, в който забеляза Ярдени, забрави изцяло за боклука.

„Щом има един, има и повече.“

Берия се завъртя около колоната, за да се скрие от погледа на Ярдени, и бързо огледа гарата. След няколко секунди забеляза още двама, които сякаш не бяха на мястото си: един товарач, който влачеше каси с хляб, и друг, който се преструваше на електротехник.

Берия доста се интересуваше от Федералната служба за сигурност. Не се съмняваше, че интересът е взаимен. Но не можеше да повярва, че са дошли тук за него. Явно обектът на вниманието им беше Ярдени.

Берия си припомни какво му беше казал Ярдени за безпроблемното си измъкване от „Биоапарат“. Той изруга. Охранителят щеше да плати скъпо за лъжата си.

Берия го видя да си проправя път между пейките към будките за вестници. Тримата преоблечени агенти го последваха като оформиха триъгълник зад него. Единият говореше по микрофон, закачен на китката му.

Тогава Берия забеляза висок мъж да влиза през вратата откъм коловозите. Не беше руснак, но онзи, който го следваше, със сигурност беше. Лицето на генерал-майор Киров бе оставило неизличима следа в паметта на Берия.

Той видя, че гарата става по-оживена. Добре. Имаше нужда от максимално прикритие. Берия се показа иззад колоната и остана достатъчно дълго, за да може Ярдени да го забележи с периферното си зрение. Берия не вярваше, че преследвачите на лейтенанта са разбрали какво го е накарало да тръгне в тази посока, но със сигурност щяха да го последват.