Пактът „Касандра“

Смит никога не се бе занимавал с вербуване на агенти. Но подобно на всички останали членове на групата от Съединените щати той беше подробно осведомен от служителите на контраразузнаването в ЦРУ за това как другата страна може да направи постъпки и опити за вербуване. През първите няколко дни на конференцията Смит неусетно се сприятели с Данко. Макар че постоянно бе нащрек, високият тромав руснак му стана симпатичен. Данко не криеше, че е патриот. Но както сподели със Смит, тази работа бе от голямо значение за него, защото не желаеше децата му да живеят със страха, че някой луд човек може да пусне биологическо оръжие, за да упражнява терор или да си отмъщава.

Смит отлично си даваше сметка, че такава вероятност — и то не малка — наистина съществува. Русия се намираше в период на промени, криза и несигурност. Междувременно продължаваше да разполага с огромен арсенал от биологическо оръжие, складирано в ръждиви контейнери под недотам строгия надзор на изследователи, учени и военни, на които в повечето случаи не плащаха достатъчно и които не успяваха да изхранят семействата си. Тези хора можеха и да не устоят на изкушението да продадат нещичко на черно.

Смит и Данко започнаха да се срещат извън редовното време на конференцията. Когато дойде време групите участнички да се завърнат в родните си страни, между двамата вече се бе породило приятелство, основано на взаимно уважение и доверие.

През следващите две години те се срещаха многократно — в Санкт Петербург, Атланта, Париж и Хонконг — всеки път в рамките на официални конференции. Но при всяка следваща среща Данко изглеждаше все по-потиснат. Той не употребяваше алкохол, но въпреки това понякога езикът му се развързваше и Данко заговаряше за лицемерието на своите военни началници. Намекваше, че Русия нарушава спогодбите си със Съединените щати и останалия свят. Привидно се водеха преговори за съкращаване на програмите за биологическо оръжие, но всъщност изследванията в тази област продължаваха с ускорен ход. И — което беше най-лошото — все повече руски учени и техници изчезваха от страната и не след дълго се появяваха в Китай, Индия и Ирак, където имаше повишено търсене и неограничени средства за прилагане на техните умения.

Смит беше проницателен изследовател на човешката природа. След поредното мъчително откровение на Данко той му каза:

— Аз мога да ти помогна в тази работа, Юрий. Ако наистина го искаш.

Данко реагира като покаял се грешник, който най-после се е освободил от бремето на греха си. Съгласи се да предостави на Смит информацията, която според него би заинтересувала Съединените щати. Условията му бяха само две: да контактува единствено със Смит и с никого другиго от американското разузнаване; и второ: Смит да обещае, че ако с Данко се случи нещо, той ще се погрижи за семейството му.

— Нищо няма да ти се случи, Юрий — каза американецът тогава. — Ще умреш в собственото си легло, заобиколен от внуци.

Сега, като гледаше тълпите, които излизаха от Палата на дожите, Смит си припомни тези думи и се замисли. Беше искрен, когато ги казваше. Но Данко закъсняваше с двадесет и четири часа и сега мисълта за казаното го изпълваше с горчивина.

„Но ти нито веднъж не си ми споменавал за Клайн — помисли си Смит. — Не си ми казвал, че вече имаш свръзка в Съединените щати. Защо, Юрий? Да не би Клайн да е твоят таен коз?“

Нови тълпи прииждаха с гондоли и катери, които акостираха на кейовете пред лъвовете на площад „Сан Марко“. Повечето туристи излизаха с блеснали очи от внушителната базилика, заслепени от разкоша и величието й. Смит се вглеждаше в лицата им: на младите двойки, които се държаха за ръце, на бащите и майките, които водеха децата си, групите, скупчени около своите гидове, които се опитваха да надвикат гълчавата на десетки различни езици. Той държеше вестника на нивото на очите, но погледът му безспирно блуждаеше над ръба му, изучавайки хората в търсене на познатото лице.

„Къде си? Какво толкова ужасно си открил, заради което е трябвало да издадеш тайните си и да си рискуваш живота?“

Тези въпроси го измъчваха. Тъй като Данко беше прекъснал всякаква връзка, нямаше как да получи отговори на тях. Според Клайн руснакът щеше да дойде през разтърсваната от война Югославия, трябваше да се крие и да си проправя път през хаоса и мизерията в този район, докато достигне крайбрежието. Там щеше да се качи на кораб, който да го откара през Адриатическо море до Венеция.

„Само стигни дотук и си в безопасност.“

„Гълфстрийм“ чакаше в готовност на венецианското летище „Марко Поло“; на кея до Палацо Приджиони на Рио ди Палацо беше швартован бързоходен катер. Смит щеше да качи Данко на борда три минути след като го забележи. Час по-късно щяха да излетят.

„Къде си?“

Смит тъкмо понечи да отпие от кафето си, когато мярна нещо с периферното си зрение: едър мъж, присламчил се към опашката на туристическа група. Можеше да бъде един от туристите. Носеше непромокаемо найлоново яке и шапка за голф; гъстата брада и огромните слънчеви очила скриваха лицето му. Но в този човек имаше нещо необичайно.