Панаир на суетата (роман без герой)

Адвокатът на осигурителното дружество се закле, че това бил най-тъмният случай, който е трябвало да разрешава; загатна, че възнамерявал да изпрати комисия в Екс-ла-Шапел, за да се установят подробностите около смъртта, и компанията отказа да заплати осигуровката. Но мисис или лейди Кроли, както тя сама се наричаше, веднага пристигна в града (придружена от адвокатите си, господа Бърк, Търл и сие) и настоятелно поиска от компанията да даде обяснения защо отказва плащането. Поиска да се направят нужните разследвания; заяви, че била жертва на най-подъл заговор, с който била преследвана цял живот, и в края на краищата излезе победителка в спора. Парите се платиха, доброто й име възтържествува, но полковник Добин изпрати своя дял обратно на осигурителната компания и най-категорично отказа да влиза в каквато и да било връзка с Ребека.

Тя никога не стана лейди Кроли, макар че продължи да се нарича така. Негово превъзходителство полковник Родън Кроли умря от жълта треска на остров Ковънтри, дълбоко обичан и оплакван, шест седмици преди кончината ма своя брат, сър Пит. Имението тогава премина върху сър Родън Кроли младши, баронет.

И той също отказа да се среща с майка си, на която обаче даде щедра рента. Той, изглежда, е доста богат. Баронетът живее постоянно в Куинс Кроли с лейди Джейн и нейната дъщеря, докато Ребека се навърта главно около Бат и Челтнам, където множество превъзходни хора я считат за много пострадала жена. Тя има своите неприятели. Кой ли ги няма? Животът й може да им послужи за отговор. Постоянно е заета с благотворителни работи. Редовно ходи на черква, винаги придружена от лакей. Урежда павилиони във всички базари, устроени за подпомагане на сираци, бедни и нуждаещи се. Когато преди известно време Еми, децата й и полковникът отидоха в Лондон, те се озоваха внезапно пред нея на една подобна разпродажба. Тя сведе скромно очи, когато те се отдръпнаха от нея; Еми забърза настрани, хванала под ръка Джорджи (вече блестящ млад джентълмен), а полковникът дръпна своята Джейни, която той обича повече от всичко друго на света — повече дори от своята „История на Пенджаб“.

„Повече, отколкото обича мене“ — помисли си с въздишка Еми. Но той никога не е казал на Еми нито една дума, която да не е мила и любезна; нито е имало някое нейно желание, което да не е удовлетворил.

Ах! Vanitas vanitatum114! Кой от нас е щастлив на този свят? Кой е получил това, което желае? Или след като го е получил, се е почувствувал доволен?

А сега, деца, нека затворим кутията и приберем марионетките, защото представлението е свършено.