Пантерата

Тези два етажа бяха американският аванпост в Аден. Камилската муцуна под шатрата. Но ако хора като полковник Кент успееха да наложат вижданията си, скоро щяхме да строим арабски Гуантанамо някъде по крайбрежието. Подизпълнител — строителната компания на Бен Ладен.

Спряхме на третия етаж.

— Аз съм нагоре — каза Бък. — Ще се видим при басейна.

Кейт, Бренър и аз слязохме. Тук също имаше морски пехотинец зад бюро, въоръжен с М–16 и радиостанция.

Запознахме се с ефрейтор Уейн Пийпълс. Той ни насочи надясно и докато вървяхме, проверих отново номера на стаята си, за да се уверя, че Кейт и Пол не са настанени заедно.

Всъщност стаята на Бренър беше до нашата.

— Ще се видим след малко — каза той и влезе вътре.

Нашата стая имаше изглед към Аденския залив, също като миналия път. Да не би да беше и същата стая? Това на пода моите чорапи ли бяха?

— Приятно е — рече Кейт.

— Нищо не е достатъчно добро за християнските кръстоносци.

Метнахме багажа и оръжието на едно от двете големи легла и предложих да метнем себе си на другото.

Кейт реши, че идеята е супер.

След това стояхме на балкона и съзерцавахме тюркоазената вода. На същата гледка се бях наслаждавал в продължение на четирийсет дни в този хотел и тя събуди спомени.

Заливът, който се наричаше Златен мохур10, беше образуван от два хребета гола вулканична скала, спускащи се към водата.

Кейт забеляза самотната бяла шатра на южния хребет и попита:

— Какво е онова там?

— Шатрата, за която говореше капитан Мак. Или наблюдателен пост на йеменската армия, или подслушвателна станция на СПС. И в двата случая заповедите на хората там не са да ни помагат.

Кейт кимна и погледна надясно към Слонската скала, която наистина приличаше на почти точно копие на глава на слон с дълъг бивен, образуващ каменна арка, достигаща скалите долу.

— Това е Слонската скала — казах с риск да обясня очевидното.

— И защо ли я наричат така?

Кейт забеляза пикапа по-нататък по гърба на слона — оня с тежката картечница — и посочи.

— А онова там?

— Нашата йеменска охрана.

— Защо картечницата е насочена към хотела?

— Деликатно ни изпращат послание.

Тя нямаше как да коментира това и погледна към каменната тераса долу, където вечер си правехме барбекю и се преструвахме, че сме на Хаваите и чакаме хула танцьорки.

Посочих към Слонската скала и казах:

— От другата страна е пристанището на Аден, където беше хвърлил котва „Коул“ на дванайсети октомври двехилядната година.

Кейт кимна.

Седемнайсет убити американци и трийсет и девет ранени, някои останали инвалиди за цял живот. А онази лодка бомба изобщо не би трябвало да има шанс да приближи кораба.

И какво научихме от „Коул“, от 11/9 и от всички терористични атаки оттогава? Две неща, които бяхме забравили през годините — убий ги, преди да са убили теб, и ако се опитват да те убият, преследвай ги и раздавай смъртоносно възмездие. Затова бях тук.

47.

Кейт искаше да слезе при басейна и като добър съпруг казах, че ще й правя компания.

Клеър също беше при басейна, но това нямаше нищо общо с решението ми.

Стаите ни се смятаха за сигурни, така че можехме да оставим карабините, но заключихме документите си в сейфа, съгласно правилника. Трябваше обаче да вземем сателитните телефони, радиостанциите и пистолетите — напъхахме ги в джобовете на халатите си. Взехме асансьора до фоайето и отидохме при басейна.

Бък и Бренър също бяха там, както и Хауард. Излязоха от басейна заедно с Клеър.

Тук трябва да спомена, че на това място дрескодът за господата включва дълги бански или шорти и тениска, а за дамите — дълги шорти и дълга широка тениска. И че явяването им тук е горе-долу толкова рисковано, колкото във всеки хотел и на всеки плаж в Йемен. Затова ако очаквах с нетърпение да видя Клеър по бикини (а защо ми е да очаквам това?), щях да остана разочарован.

Клеър обаче изглеждаше добре и в мокра тениска. Всъщност…

— Джон.

— Да, скъпа?

— Да седнем на масата.

— О, да.

Всички седнахме на една маса под чадър и си поръчахме кана чай с лед. Тук нямаше бриз от залива и беше горещо.

Неколцина западни туристи плуваха в басейна или се излежаваха в шезлонги, но нямаше гости от Близкия изток, а и никога нямаше да има. Не че умирах от желание да видя Абдул или Афия по шорти и тениски, но малко слънце можеше да им се отрази добре на кожата (витамин D все пак), а и щяха да се научат да плуват. Или забравям за съобразяването с културните особености?

Както и да е, побъбрихме и пихме чай с лед — едно от най-лошите питиета, изобретявани някога.

Бък отново беше влязъл в ролята на домакин.

— Една местна легенда твърди, че гробовете на Каин и Авел се намират в Аден, в квартал Маала — каза той.

Познавах един стар сержант от отдел „Убийства“, който твърдеше, че е работил по този случай.

— Йеменците също така вярват, че оттук е отплавал ковчегът на Ной — информира ни Бък.

Животът на планетата е изкарал голям късмет, че атентатори самоубийци не са пробили дупка в корпуса му.