Пантерата

Останах с впечатлението, че Бък го познава и е знаел, че ще се появи.

— Вървете — каза той на Клеър и Хауард. — Ние ще се забавим малко.

Значи най-сетне щяхме да се срещнем с последния от екипа.

48.

Мъжът метна цигарата във водата и закрачи към нас.

Беше някъде към трийсет и пет, среден на ръст и много слаб, макар да останах с впечатлението, че навремето е бил по-пълен. Беше бос, с бели памучни панталони и разкопчана зелена тропическа риза на цветя.

Косата му бе дълга и права, почти избеляла от същото саудитско слънце, което изгаря кожата почти до черно. Веждите му също бяха избелели и когато се приближи, видях, че очите му са шантаво, почти неестествено сини.

На пръв поглед човек можеше да каже, че е запален любител на плажа или сърфист. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш човек, който е прекарал твърде дълго тук; западняк, който не е станал точно местен, а е отишъл някъде другаде.

Бък стигна пръв при него и се здрависаха. Чух онзи да казва: „Радвам се да те видя“. Гласът му бе безизразен като цялото му излъчване, но все пак на лицето му се появи пресилена усмивка.

С Бренър и Кейт стигнахме до Бък, който ни представи на Чет Морган. Естествено, той знаеше кои сме, а сега и ние знаехме нашия човек от ЦРУ, макар Бък да не бе споменал местоработата на г-н Морган.

Той първо стисна ръката на Кейт с думите: „Радвам се, че успяхте да дойдете“, а после на Бренър с похвалата: „Добра работа на пътя“.

— Благодарение на ракетите — отвърна Бренър.

Типът не реагира на коментара и докато си стискахме ръцете, ми каза:

— Благодаря, че дойдохте.

Шантаво. И за протокола, ръкуването беше по-скоро нещо като спазъм, отколкото ръкостискане, а кожата му беше студена. Може би беше мъртвец.

Чет, както поиска да го наричаме, предложи да се поразходим по плажа и тръгнахме към Слонската скала.

Чет не беше казал да се разхождаме и да говорим, така че крачехме в мълчание, сякаш бяхме стари приятелчета, наслаждаващи се на моментите заедно.

Хвърлих поглед към Бък. Изглеждаше някак смирен, което не беше типично за него.

Чет запали нова цигара.

Изобщо не ми пукаше дали този тип ще каже нещо, но Бренър наруши мълчанието и му зададе стандартния въпрос:

— Откога си тук?

— От „Коул“ — отвърна Чет.

Това правеше около три години и половина. Нищо чудно, че изглеждаше малко смахнат. Бък обаче беше прекарал с прекъсвания много по-дълго време в Йемен, а беше наред. Може би ако останех тук още половин година, щях да си мисля, че и на Чет му няма нищо.

Като ченге винаги надушвам кой се глези с контролирани вещества и останах с впечатление, че Чет употребява нещо, може би кат. Така че май отбор А си имаше наркоман в редиците. Страхотно. Намалява напрежението.

Бренър, който също не беше от многословните, явно се чувстваше неудобно в компанията на пълен мълчаливец, така че попита:

— Някакъв шанс целта ни да е била убита при засадата?

Чет дръпна от цигарата и отвърна:

— Не мисля. Според мълвата е в Мариб.

Е, май щяхме да ходим в Мариб да сложим край на мълвата.

— Ти или хората ти смятате ли, че атаката срещу конвоя компрометира по някакъв начин мисията ни? — попита Бък.

— Не съм чул нищо в тази насока — отвърна Чет. — Но въпросът е добър. Мисля, че трябва да действаме бързо, преди някой във Вашингтон да се сети да попита същото.

Ясно. Както винаги, всичко се свеждаше до стария сблъсък между ястребите и гълъбчетата, между хищниците и тревопасните, също като през Студената война. Пентагонът, Държавният департамент, разузнавателната общност и Белият дом си имаха коренно различни планове. Единствените хора с ясен дневен ред бяха терористите.

— Защо му е на някой във Вашингтон да е против залавянето на Пантерата? — попита Кейт.

— Има правни проблеми — отвърна Чет. — А също и дипломатически.

Именно. Йеменците имаха тъпата идея, че територията им е суверенна. Да не забравяме и съдебния иск на мама и тате. Освен това имаше вероятност да ни изритат от страната заради използването на ракети „Хелфайър“.

— Колко бързо трябва да действаме? — попитах Чет.

— Може би още довечера — каза той и добави: — Тук може да се окаже несигурно.

Че кога изобщо е било сигурно?

Продължихме разходката си по плажа, разминахме се с патрул на морската пехота и стигнахме до Слонската скала.

В плитчините имаше десетина завързани или закотвени рибарски лодки. Чет нагази във водата към една от тях, така че май трябваше да го последваме.

Той се качи в откритото шестметрово дървено корито с външен мотор. Бък го последва. Кейт, моя милост и Бренър се спогледахме и също се качихме.

Чет развърза въжето, пъхна ключ в запалването, нагласи газта и дръпна кордата. Двигателят се изкашля и потеглихме. Но накъде?

Единствената седалка беше на кърмата при мотора, където се беше настанил Чет и управляваше. Останалите насядахме на обърнати бели пластмасови кофи. Лодката смърдеше на риба и босите ни крака бяха потопени в десетина сантиметра воняща вода.