Пантерата

Слънцето вече се спускаше на запад. Заслоних очи и се загледах към далечните хълмове. Значи Крепостта на гарвана не се намираше много далеч от тренировъчния лагер на Ал Кайда, който скоро щеше да бъде заличен от американски самолети, ако всичко минеше добре. Някъде сред онези безплодни хълмове, много далеч от Ню Джърси, се намираше и Булус ибн ал Дервиш. А може би и Ноевият ковчег. Дълбока мисъл започна да се оформя в съзнанието ми — нишка, която вероятно можеше да свърже всичко в една-единствена истина.

— Това място смърди — казах аз.

Бък се намръщи и ни поведе към двора. Забелязах, че не се виждаме от пътя и че наоколо няма жива душа. Извадих колта си и го пъхнах в джоба на елечето си. Бренър направи същото.

Бък се обърна към Кейт и Бренър, но не и към мен.

— Според някои мормони именно дошъл тук пророкът Лехи през шести век преди нашата ера, след като избягал от Йерусалим. И че тук погребал пророка Измаил.

Дано Измаил да е бил мъртъв.

Определено очаквах с нетърпение да бъда отвлечен.

— Мормоните също така вярват, че тук Лехи построил кораб и отплавал към Америка — продължи Бък.

Чакай малко. За кораб на колела ли говорим?

Бък обаче поясни:

— Има убедителни данни, че по онова време тук е имало река, която се е вливала в морето.

Схванах.

Бък ни поведе през двора и нагоре по четиринайсетте (пребройте ги) широки и стръмни каменни стъпала. Горе имаше пет квадратни колони, издигащи се на височина около осемнайсет метра. Имаше и шеста, която лежеше счупена, и Бък ни разказа история за символизма около нея — нещо за петте безспорни стълба на исляма и за единствения спорен. Реших, че си измисля. Всъщност той си измисляше много неща.

Бък приключи историята си и потъна в необичайно за него мълчание, което продължи цели няколко секунди.

— Предполага се, че белгийците са били убити именно тук — каза след малко той.

Никой не каза нищо. Все пак ще си призная, че тази мисъл вече ми беше минала през ума. И Бък искаше да запази този момент за сега.

Той посочи камъните около колоните.

— Според йеменските войници, които били извикани първи на местопрестъплението, тези камъни били целите в кръв.

Всъщност петната още си личаха, но ако не знаеш какво се е случило, едва ли ще се досетиш, че са от кръв.

— Туристите били две възрастни двойки, пенсионери от Брюксел, млада неженена двойка от Брюж, обикаляща Близкия изток, както и женена двойка, също от Брюксел, с шестнайсетгодишната си дъщеря.

Отново никой не каза нищо.

— Всички били отседнали в „Шератон“ в Сана като част от по-голяма туристическа група. Тези девет души решили да се запишат за еднодневната екскурзия до Мариб.

Лоша идея. Много, лоша идея.

Бък отново се умълча и забелязах, че руините вече са напълно пусти и че микробуса и полицейския камион ги няма. Откъм пътя и от развалините около нас не се чуваше нито звук. Бяхме сами.

— Тези хора не са причинили зло никому — тихо каза Бък. — Единствената им вина в Йемен е била, че са западняци. Европейци. Християни. И заради това са платили с живота си.

Именно.

— Телата на белгийците така и не са открити, но екскурзоводът и шофьорът им, млади мъже от Сана, били намерени в канавка на около километър оттук, с прерязани гърла — продължи Бък. — Така че можели да бъдат погребани както подобава на мюсюлмани. Престъплението им е било в това, че са се забъркали с неверници, а наказанието — смърт.

— Колко ужасно… безчувствено — тихо каза Кейт.

— Това не е война — каза Бренър.

Бък се съгласи.

— Било е безмилостен, хладнокръвен и брутален акт.

— И смятаме, че Пантерата е бил тук, когато това се е случило? — попитах аз.

Бък кимна и каза:

— Такава информация ни даде пленникът от Ал Кайда в Брюксел.

Е, ако някой имаше угризения относно убиването на кучите синове с ракети „Хелфайър“, подобни скрупули вече бяха изчезнали. Всъщност моменталното взривяване беше прекалено добро за Булус ибн ал Дервиш.

Сателитният телефон на Бък иззвъня и той отговори. Заслуша се, каза: „Добре“, прекъсна връзката и ни каза:

— Чет се обади. Време е да тръгваме към хотел „Билкис“.

Иначе казано — „Време е за отвличане“.

64.

Самото отвличане беше в известен смисъл пълно разочарование.

Пътувах с Бък в първата кола, на задната седалка на малкия „Хайлукс“. Кейт беше отпред, така че да не й се налага да седи до похитителя. Голям джентълмен съм.

Бренър и Замо караха на двайсетина метра зад нас.

След напускането на руините бяхме спрели да си вземем автоматите, които сега лежаха в скутовете ни, а Замо държеше в готовност снайперистката си карабина. Кейт си беше сложила шала за отвличане. Всичко беше наред — за Йемен.

Когато приближихме тесния мост над потока, бяла „Тойота Ланд Крузър“ излезе на пътя и запъпли срещу нас. Втори джип изникна зад нас и пред колата на Бренър. Трети се материализира зад нея. Озовахме се като в сандвич. Отвличането може и да беше представление, но можех да се закълна, че тези момчета го бяха правили и наистина.

Джипът пред нас зави и спря в края на моста и Бък наби спирачки на десетина метра от него.