Пантерата

Всички седнахме по турски на килима — с изключение на Замо, който отново тръгна от прозорец на прозорец с пушката си и с бинокъл в ръка.

— Колко време ще е нужно на шейх Муса да се свърже с Ал Кайда? — попита Кейт.

— Ден или два — отвърна Чет. — Муса ще се престори, че не бърза, че обмисля възможностите си или че може би очаква да види дали Ал Кайда няма да се свърже с него и да се поинтересува дали случайно не знае нещо за отвлечени амрики. Всичко трябва да стане естествено и не е в наш интерес да се месим на Муса.

Да, но пък искаме Муса да си размърда задника.

— Пантерата може да е усетил жегата след атаката срещу „Хънт Ойл“ и има вероятност да е напуснал района — напомни ни също така Чет. — В такъв случай, когато Муса му предложи петимата отвлечени американци, Пантерата ще трябва да решава дали да се върне тук, или не, защото Муса няма да напусне земите си и да отиде при него с американските си пленници. Така че чакането може да се окаже дълго. Но съм уверен, че по един или друг начин Булус ибн ал Дервиш ще се озове в обектива на камерата на някой „Предатор“.

Може би. Проблемът обаче беше дългото висене.

— Колко време ще чакаме? — попитах.

— Колкото е необходимо.

Мътните да го вземат.

— А какво правим, когато рибата тон свърши? Стига, Чет. Какъв е максималният срок да седим тук и да решаваме кръстословици?

Чет се замисли за момент.

— Предлагам да му дадем две седмици. След това може да имаме проблеми със сигурността.

Да не говорим за проблемите с душевното здраве. Така де, две седмици в тъмница? Можеш да пипнеш някоя болест. Я по-добре да извикаме и Клеър.

— Решението не се взема единствено от нас — уведоми ни Чет. — Трябва да се консултирам ежедневно с Лангли. Ще импровизираме.

— Трябва да поддържаме контакт и с шейх Муса — напомних му. — Той е човекът, който има връзки с Ал Кайда.

— Няма да се обаждаме на Муса — отвърна Чет. — Той ще се обажда на нас.

— Арабите като цяло и бедуините в частност имат различно усещане на времето в сравнение с нас, западняците — уведоми ни Бък. — Те са в състояние да преговарят и по най-прост въпрос месеци наред. Нямат закъде да бързат.

Думите на Чет обаче бяха по-окуражаващи.

— С половината си американска глава Пантерата вероятно ще стигне до бързо решение — каза той. — Той е нетърпелив. И гладен.

— Аз също.

Значи се очертаваше дълго чакане. Или кратко. И най-добрият капан в крайна сметка зависи от онзи, когото се опитваш да заловиш в него.

Кейт имаше добър въпрос.

— Нашето изчезване… или отвличане… няма ли да бъде съобщено на медиите?

— В отдел „Публична информация“ в посолството има новинарско затъмнение — отвърна Бък и се усмихна. — Което е престараване, тъй като ПИ така или иначе не съобщава много новини за Йемен. Колкото до душещите журналисти, в Йемен на практика няма западни кореспонденти. Единствено Би Би Си имат офис в Сана, но единственият репортер там е в продължителен домашен отпуск. Относно йеменските журналисти или правителствените източници, те или не знаят нищо, или им е казано да не знаят нищо.

Ясно. Това наистина бе Забравената от времето страна и черната дупка на Близкия изток. Тук можеш да изчезнеш и да минат месеци, преди някой извън Йемен да забележи липсата ти.

— Ами приятелите и роднините няма ли да се разтревожат, че не получават никакви вести от нас? — попита Кейт. — И ако се опитат да ни потърсят?

— Ако имаш предвид родителите, си, приеми престоя ни тук за ваканция — казах й аз. Не, всъщност не го казах. Предпочетох да си държа устата затворена.

— Всеки от нас ще напише съобщение, което ще бъде доставено от работните ни места в Щатите до всеки в списъка — отвърна Бък. — Гледайте да пишете най-общи неща и не споменавайте, че сте отвлечени — добави и се усмихна. — Всички запитвания до работата ни от страна на приятели и роднини ще бъдат посрещани от посолството в Сана. Не би трябвало да имаме проблем да сме недостъпни за седмица-две.

— Аз не общувам с приятели и роднини в продължение на седмици — заяви Чет и добави: — Това си върви с работата.

Пък и на никой не му пука дали ще те чуе, или не. Всъщност дори са доволни. Това не беше мило от моя страна. Сигурно някой някъде обичаше Чет.

Между другото, на практика не знаехме нищо за личния живот на Чет, а и самият той не беше споменал нито дума по темата. Кейт обаче се възползва от изникналата възможност и го попита:

— Женен ли си?

Чет се поколеба за момент, после отговори:

— С жена ми се отчуждихме.

Може би беше свързано със странностите му.

— Съжалявам — каза Кейт типично по женски.

Жена му обаче едва ли съжаляваше.

— Това назначение и раздялата обтегна брака ни — призна Чет.

Не ще и дума. Честно казано, малко го съжалих. От друга страна, тук би могъл да има четири жени… или май само три. Вече си имаше една. Нали така?

Бък, който явно успяваше да запази брака си въпреки десетилетията зад граница (или може би именно заради тях), каза:

— Тази работа е трудна за семейния живот. Жертваме много за страната си и понякога не съм сигурен, че страната оценява това.